— Не можете да го върнете и да го оставите там — каза Кловис. — Шосето служи за движение на коли и хора, а не за склад на изхвърлени от употреба чудеса.
Роз-Мари се разплака. Поговорката „Плачеш ли, плачеш винаги сам“ се оказа толкова малко вярна, колкото са изобщо повечето поговорки: и двете бебета бяха надули гайдата, а майката и бащата Мъмби не можеха да се овладеят след бушувалия до неотдавна пристъп на скръб. Единствен Кловис оставаше несмутимо весел.
— Трябва ли да остане завинаги при мен? — запита съкрушената Роз-Мари.
— О, не завинаги — утеши я Кловис, — можете да го изпратите във флота, щом стане на тринайсет години.
Роз-Мари се разплака наново.
— Разбира се — добави Кловис, — сигурно ще има безкрайни проблеми с удостоверението му за раждане. Ще се наложи да обяснявате нещата в Адмиралтейството, а там са доста тесногръди.
Облекчение бе за всички, когато от отсрещната вила „Шарлотенбург“ дотича запъхтяна бавачка, търсеща малкия Пърси, който се бил измъкнал през портата и изчезнал. Дори и тогава Кловис сметна за необходимо да отиде до кухнята и да се осведоми лично за соса към аспержите.