— Само аз и докторът.
— Има много кръв — каза тя.
— Да.
— Газихте ли в нея?
— Наложи се. Трябваше да се уверим, че човекът е мъртъв.
— Местили ли сте го?
— Не, само пипнахме китката и сънната му артерия.
Соренсън приклекна и отвори чантата си. Измъкна найлонови санитарни терлици, които нахлузи върху обувките си, и надяна латексови ръкавици. Накрая извади един фотоапарат, стъпи в лепкавата локва и отвори вратата на бункера. Едната панта изскърца, а другата издрънча. Обединени, тези звуци прозвучаха зловещо.
— Вътре има осветление — обади се Гудман.
Тя напипа ключа и голата крушка под предпазната решетка на тавана светна. Стара решетка, стара крушка. Може би двеста вата, с прозрачно стъкло, излъчваща ярка, остра светлина. От пода стърчаха две големи тръби, разположени на около три метра една от друга. По тях все още имаше зелена боя, но, общо взето, бяха олющени и ръждясали. И двете завършваха с широки отворени фланци, към които не беше прикрепено нищо. Виждаха се дупките на липсващите болтове. Само това беше останало от някогашното водоснабдяващо съоръжение. Соренсън си представи колко дълги години беше служило то. Беше изпомпвало подпочвените води през едната тръба, насочвайки ги през другата към водонапорната кула наблизо. После, в един хубав ден, помпите бяха започнали да засмукват пясък — сигнал, че е време за нови сондажи. Соренсън беше направила справка, че в този щат се изпомпваха близо десет милиарда кубически метра вода годишно — повече, отколкото навсякъде другаде освен в Тексас и Калифорния.
Продължи напред.
Освен широките тръби на пода имаше и ръждясала метална скара, а на една от стените се виждаше електрическо табло отпреди няколко поколения. Срещу него все още личеше избеляла схема на хидравличното съоръжение, което някога беше свързвало двете широки тръби. С това се изчерпваше постоянната инфраструктура.
Временната инфраструктура в нея беше трупът. Той лежеше по гръб със сгънати лакти и колене, сякаш замръзнал по средата на старомоден танц. Лицето му беше покрито с кръв, коремната област — също, а под него имаше цяла локва. Беше вероятно четирийсетгодишен, макар че възрастта му не можеше да се определи със сигурност. Беше облечен със зелено палто с ватирана подплата. Не беше ново, но не беше и старо. Зееше отворено отпред, въпреки че имаше и копчета, и цип. Под него се виждаха сив пуловер и кремавобяла карирана риза, доста износени и мръсни. Бяха извадени от колана и повдигнати над гърдите му.
Виждаха се две рани, нанесени с нож. Първата беше отстрани на челото, около два сантиметра над веждата. Втората беше с назъбени краища, в дясната част на корема, приблизително на височината на пъпа. Именно от нея беше изтекла повечето кръв. В момента вече беше престанала да кърви. Пъпът на жертвата приличаше на паничка със засъхнала боя.
— Според вас как са се развили събитията, шерифе? — подвикна Соренсън.
— Клъцнали са го по челото, за да го ослепят — отговори от вратата Гудман. — Кръвта е потекла по очите му. Стар трик, използван при бой с ножове. По тази причина ги наричам професионалисти. Оттам нататък нещата са били лесни. Извадили са ризата му навън, забили са ножа под ребрата му и са го завъртели. Но не достатъчно. Минали са няколко минути, преди да умре.
Соренсън кимна. Затова имаше толкова много кръв. Сърцето бе продължило да я изпомпва — храбро, но безполезно.
— Знаете ли кой е? — попита тя.
— Никога не съм го виждал.
— А защо са му измъкнали ризата?
— Защото са професионалисти. Искали са да бъдат сигурни, че острието няма да приплъзне.
— Съгласна съм — кимна Соренсън. — Дълъг ли е бил ножът според вас? Достатъчно дълъг, за да стигне чак под гръдния кош?
— Според мен е бил поне двайсет сантиметра, а може би и повече.
— Свидетелят видял ли го е?
— Не спомена такова нещо, но вие бихте могли да го попитате. Чака на топло в полицейската кола.
— А защо не са използвали пистолет? — попита Соренсън. — Един двайсет и втори калибър със заглушител би им свършил отлична работа, особено ако наистина са били професионалисти.
— Пак е шумен — отвърна Гудман. — Особено в затворено пространство.
— Но наоколо няма нищо — отбеляза тя.
— В такъв случай не знам защо са предпочели ножа — предаде се Гудман.
Соренсън извади фотоапарата и започна да прави снимки. С широкоъгълния край на обектива снима общия план, а с максимален зум — детайлите.
— Имате ли нещо против да пипам трупа? — попита тя. — Искам да потърся документи за самоличност.
— Случаят е ваш — отвърна Гудман.