Дали пък тези хора всъщност не бяха от Филаделфия? Или Кинг бе включил и предградията? Но в такъв случай Филаделфия щеше да се окаже прекалено голяма, а останалите средно заселени места да се изкачат нагоре в класацията и да се превърнат във възможности. Такива като Калъмбъс например. Или Лас Вегас, или Милуоки, или Сан Антонио.
Но в Небраска нямаше населени места от подобен калибър.
Просто липсваха.
И защо Карън Делфуенсо не говореше? Беше казала едно „аз имам“, когато стана дума за аспирина, а при запознаването само промълви името си. Това беше всичко. И Ричър можеше да мълчи с часове, но дори той се опитваше да поддържа учтив разговор. Делфуенсо би могла да направи същото, но не го направи.
Защо?
Това не е мой проблем, помисли си той. Неговият проблем беше да се добере до някой автобус за Вирджиния и той го разрешаваше със скорост от сто и двайсет километра в час. Облегна се назад и затвори очи.
Джулия Соренсън изскочи от бункера, свали найлоновите терлици и ги пъхна в чантата си заедно с ръкавиците. След това извади телефона си и повика патолог и екип криминолози от ФБР.
Нейният случай.
Насочи се към полицейската кола, в която чакаше свидетелят. Нямаше смисъл да го изкарва навън в този студ. Гудман се качи отпред, а помощникът му се завъртя към задната седалка. Нормално заседание. Двама отпред, двама отзад, разделени от блиндирано стъкло.
Свидетелят беше слаб и жилав петдесетгодишен мъж във ватени работни дрехи. Поднесе им историята доста несвързано, точно според очакванията на Соренсън. Тя беше наясно с ограниченията на подобни показания. Още като курсант в Куонтико я бяха изпратили да разпита някакъв доктор, заподозрян в измами със средства от здравната каса. Тя се озова в препълнена чакалня, където изчака доста време, преди да бъде приета. В един момент в кабинета се втурна въоръжен мъж, който стреля няколко пъти във въздуха, преобърна съдържанието на шкафовете в търсене на упойващи вещества и изчезна. Разбира се, по-късно се оказа, че това е инсценировка. Докторът и бандитът бяха актьори, стрелбата беше с халосни патрони, а пациентите в чакалнята — курсанти като нея. Показанията на очевидците относно външността на бандита се оказаха доста различни. И в повечето случаи противоположни. Никой не помнеше какъв е бил той — нисък или висок, дебел или слаб, чернокож или бял. От този момент нататък Соренсън приемаше свидетелските показания с голяма доза резерви.
— Видяхте ли кога се появи човекът със зеленото палто? — попита тя.
— Не — отвърна свидетелят. — Видях го вече на тротоара. Беше се насочил към помпената станция.
— А видяхте ли появата на червената кола?
— Не. Когато погледнах, тя вече беше там.
— Вътре ли бяха двамата мъже в черни костюми?
— Не. Бяха на тротоара.
— Следяха този със зеленото палто?
— Вървяха на три-четири метра зад него — кимна човекът. — А може би и повече.
— Можете ли да ги опишете?
— Двама мъже в костюми.
— Стари, млади?
— Средна възраст.
— Ниски, високи?
— Нормални.
— Бели или чернокожи?
— Бели.
— Слаби или дебели?
— Средно.
— Някакви отличителни белези? — попита Соренсън.
— Не знам за какво говорите — отвърна човекът.
— Нещо особено във външния им вид? Бради, белези, пиърсинг, татуировки?
— Не, бяха си нормални.
— Какви бяха косите им? Светли, тъмни?
— Косите им? — вдигна вежди свидетелят. — Не знам. Коси като коси.
— Видяхте ли някой от тях да държи нож на влизане в станцията?
— Не.
— А на излизане?
— Не.
— Бяха ли изцапани с кръв?
— Сакото на единия изглеждаше мокро на две места. Петната бяха черни, а не червени, най-вероятно от вода. Но костюмът му беше черен все пак.
— А уличното осветление жълто — отбеляза Соренсън. Човекът погледна навън, сякаш да провери, после кимна.
— Да.
— А на жълтата светлина кръвта може би изглежда черна.
— Предполагам.
— Тяхна ли беше червената кола? — попита Соренсън.
— Влязоха в нея, госпожо.