— Но как изглеждаха, като влизаха в нея? Сякаш им беше напълно позната? Или се засуетиха?
Тя срещна въпросителния поглед на Гудман от предната седалка и побърза да поясни:
— Джобовете на убития бяха празни. В тях нямаше ключове от кола. Въпросът ми е как е стигнал до тук. Може би червената кола е била негова.
— В такъв случай как онези двамата са стигнали тук? — попита Гудман. — Със сигурност не пеша. Навън е студено, а те са били само по сака.
— Може би са дошли заедно с жертвата.
— Не знам, госпожо — обади се свидетелят. — Качиха се в колата и потеглиха. Това е всичко, което видях.
Гудман пусна човека да си върви, покани Соренсън в своя автомобил и подкара на север. Искаше да ѝ покаже изоставената червена кола.
9
Очите на Ричър бяха затворени. Носът му не действаше. Лишен от две основни сетива, той беше принуден да се опира на останалите три — слух, осезание и вкус. В устата си имаше вкус на желязо — най-вече там, където кръвта от счупения нос се стичаше към гърлото. Пръстите на дясната му ръка докосваха плюшената тапицерия на седалката и можеха да усетят плътността на мъхестата материя. Лявата ръка лежеше в скута му, докосвайки грубия памучен панталон. Чуваше звучното плъзгане на гумите по бетонната настилка, равномерното мъркане на мотора и едва доловимото съскане на ремъците и ролките. Чуваше и свистенето на вятъра в предното стъкло и страничните огледала. Усещаше слабото пружиниране на седалките, докато телата им се поклащаха лекичко. Дон Маккуин дишаше бавно и равномерно, съсредоточен в шофирането. За разлика от него Карън Делфуенсо дишаше малко по-неспокойно, а Алън Кинг учестено, сякаш му предстоеше да вземе някакво решение. До слуха на Ричър долетя лекото шумолене на плат по гола кожа. Вероятно Кинг беше повдигнал ръкава си да погледне часовника.
Ричър отвори очи в момента, в който Кинг се обърна назад.
— Много искам да пристигнем в Чикаго преди разсъмване — обяви Кинг.
Това ме устройва, помисли си Ричър. Сутрин от там тръгват куп автобуси. На юг през Илинойс, на изток през Кентъки и съм във Вирджиния.
— Напълно постижимо — рече на глас той. — Движим се бързо, освен това през зимата се съмва късно.
— Бяхме се разбрали Дон да кара до средата на пътя, а след това аз. Но сега ми хрумна, че бихме могли да разделим разстоянието на три. Вие ще ни возите през средната третина.
— А защо не Карън?
Делфуенсо не отговори.
— Карън не шофира — рече Кинг.
— Добре — кимна Ричър. — С удоволствие ще се включа.
— Така ще бъде по-безопасно.
— Все още не знаете как шофирам.
— Движим се по прав и широк път, освен това почти няма трафик.
— Добре — отново кимна Ричър.
— Ще поемете кормилото, когато спрем за зареждане.
— А кога ще стане това?
— Скоро.
— Но защо? — полюбопитства Ричър. — Вие пътувате вече три часа, но резервоарът е три четвърти пълен. С този разход на гориво можем да преполовим разстоянието до Ню Йорк, преди отново да заредим. А може би и повече.
Кинг замълча за момент, после премигна и каза:
— Вие сте наблюдателен човек, мистър Ричър.
— Опитвам се да бъда.
— Това е моята кола. Наясно съм с всичките ѝ номера, знаете. Индикаторът за горивото е повреден. Дълго време стрелката не мърда, а след това изведнъж пада.
Ричър не каза нищо.
— Скоро ще се наложи да спрем, повярвайте ми — добави Кинг.
Патрулките с двамата полицаи, охраняващи района на бара, бяха спрели под еднакъв ъгъл на известно разстояние от червената мазда. Сякаш за да са сигурни, че са извън опасност. В случай че изоставеният автомобил беше радиоактивен или зареден с експлозиви. Гудман спря своята краун виктория на седем-осем метра от маздата.
— Предполагам, че тук не е имало очевидци, нали? — подхвърли Соренсън.
— Щеше да е голям късмет — промърмори шерифът.
— И барът ли е изоставен?
— Не, но затваря в полунощ. Прилично заведение е.
— В сравнение с какво?
— С останалите наоколо.
— Според вас по кое време се е появила червената кола?
— Най-рано в дванайсет и четвърт. Било е късно за очевидци.
— Предполагам, че никога не сте работили в бар, нали? — подхвърли Соренсън.
— Не съм — кимна Гудман. — Защо питате?
— Защото персоналът едва ли си е тръгнал в полунощ заедно с клиентите. Някоя флегматична сервитьорка със сигурност се е замотала вътре до по-късно. Познавате ли собственика?
— Разбира се.
— Обадете му се.
— Жена е — поясни Гудман. — Миси Смит. Открай време върти това заведение, всички я познават. Няма да е доволна, че я будя.