— Но ти си се справил добре — обади се от задната седалка Ричър. — Имаш бързи реакции. Залозите са били в полза на другия.
— Благодаря — кимна Маккуин.
— Но това с челото е било доста ретро…
— Така се получи. Извих му ръката и стиснах ножа. Острието се насочи доста нагоре и аз си помислих: защо пък не, по дяволите? Както едно време…
* * *
Напуснаха шосе 65 на мястото, където извиваше на изток. Поеха по тесен междуселски път, готови да минат напряко, за да стигнат обратно до междущатската магистрала. Подминаха мястото на битката по време на Гражданската война, където американци бяха стреляли срещу американци в продължение на девет безкрайно дълги часа. Маккуин се обърна назад и го погледна в очите.
— Едно последно нещо — каза той.
— Какво? — попита Ричър.
— Обясни ми как можеш да говориш цяла минута, без да употребяваш буквата А.
— Ама тогава ти спеше — отбеляза Делфуенсо.
— Не съм спал седем месеца — поклати глава Маккуин.
— Лесно — отвърна Ричър. — Просто започваш да броиш от трийсет нататък — трийсет и едно, трийсет и две… Няма да попаднеш на буквата А чак до сто и десет. Колкото и бързо да броиш, за минута едва ли ще стигнеш до сто и единайсет.
Делфуенсо отново отби и спря на затревения банкет. Никой не проговори. ФБР вероятно имаше духовити фрази за подобни случаи. Също като армията. Но хуморът им беше специфичен и не се схващаше от външни хора. По тази причина мълчаха цяла минута. После Ричър слезе и започна да се отдалечава, без да поглежда назад. Подмина рампата, която водеше на запад, към Индипендънс и Канзас Сити, прекоси моста и се насочи към източната рампа. След известно време спря. Единият му крак стъпи на асфалта, а другият остана на банкета. После той вдигна палец и се усмихна, опитвайки се да изглежда дружелюбен.
__________