— Вероятността не е голяма. Според статистиката след сериозно престъпление повечето извършители остават заедно. Такава е човешката природа. Нямат си достатъчно доверие.
— Статистиката?
— Понякога тя върши доста работа.
— Добре, ясно. Ако още са заедно и пътуват по междущатската и ако са тръгнали на запад, в момента би трябвало да са изминали поне една четвърт от разстоянието до Денвър. А ако са тръгнали на изток, отдавна би трябвало да са в Айова.
— Скорост?
— Най-вероятно около сто и двайсет. Пътната полиция не обръща внимание на коли, които се движат с такава или по-малка скорост. Поне не тук. Освен при влошени атмосферни условия, но тази нощ времето е ясно.
Максимални усилия. Рискувай. Соренсън потъна в напрегнат размисъл. Трийсет секунди по-късно отново включи джиесема си и поиска още две пътни блокади на междущатската магистрала, и двете на по-малко от час път. Първата на запад, на стотина километра след първата четвърт от разстоянието до Денвър. Втората на изток, при същите условия. Полицията трябваше да търси двама мъже на неустановена възраст без отличителни белези, евентуално с кръв по дрехите и притежаващи хладно оръжие.
11
Ричър напусна закусвалнята с четири чаши кафе в картонена кутия. Имаше силното предчувствие, че три от тях ще останат неизползвани, защото колата отдавна щеше да е потеглила. Но не се оказа така. Колата беше там, малко встрани от колонката, на крачка от компресора за помпане на гуми. Със запалени фарове и работещ двигател. Алън Кинг беше на обичайното си място вдясно, а Карън Делфуенсо седеше зад него. Дон Маккуин беше навън, изправен до шофьорската врата. Изглеждаше уморен и премръзнал. Ричър се оказа прав в предположенията си за ръста и телосложението му. Беше висок метър и осемдесет и два-три, слаб, с дълги крайници.
Ричър прекоси платното и му подаде едно от кафетата със сметана и захар. После заобиколи колата и връчи второто на Алън Кинг. Отвори задната врата и поднесе третата чаша на Делфуенсо.
— Черно, без захар — рече той.
Жената се поколеба за миг, но все пак прие чашата.
— Благодаря, точно такова го обичам — промълви тя. — Но как разбрахте, ей богу?
Десет думи. Със седем повече от всичко, което беше изрекла досега. Всеки знае, че жените след трийсетте не употребяват сметана и захар, помисли си той, а на глас каза:
— Улучих по случайност.
Ричър пристъпи към кошчето за боклук до прахосмукачката и хвърли картонената кутия в него. Дон Маккуин церемониално му отвори шофьорската врата. Той седна и пъхна кафето си в поставката за чаши. Маккуин се настани зад гърба му.
Ричър напипа ръчката и си нагласи седалката, чиято облегалка опря в коленете на Маккуин. Извърна глава към Кинг и попита:
— Защо не си размените местата с мистър Маккуин? Ние с него сме най-високи, а се оказваме един зад друг.
— Аз винаги пътувам отпред — отвърна Кинг.
— Винаги?
— Абсолютно.
Ричър сви рамене, нагласи огледалото и си сложи колана. После подкара към изхода на бензиностанцията. Измина трийсетте метра до рампата и се качи на магистралата.
Беше получил още едно доказателство, че спътниците му не са пътували три часа без спиране — никой от тях не пожела да използва тоалетната.
Шериф Гудман въздъхна и прибра телефона си.
— Миси Смит си е изключила джиесема — докладва той.
Соренсън кимна и каза:
— Късно е. Цивилните вече спят. Знаете ли къде живее?
Гудман не отговори. Мълчанието му издаваше притеснение.
— Очевидно знаете — добави Соренсън. — Сам казахте, че винаги е живяла тук и всички я познават. Налага се да почукаме на нейната врата, преди да почукаме на вратата на сервитьорката.
— Никой не може да чука на вратата на Миси, особено посред нощ — каза Гудман.
Соренсън не реагира. Беше застанала от лявата страна на маздата и внимателно оглеждаше пространството между бара и отдавна затворената кръчма.
— От тук виждам бензиностанцията — рече тя. — Точно оттатък платното.
— Е, и? — попита Гудман.
— От там също могат да ме видят.
— Очевидци ли търсите? Трябва да имаме голям късмет, за да очакваме, че някой шофьор на камион е зареждал точно в минутата, в която нашите момчета са се прехвърлили в резервната кола и са изчезнали. Освен това е трябвало да гледа в правилната посока с напрегнато внимание, вместо да си чеше задника. Но дори да го е направил, как бихме могли да го открием?
— Не, не — нетърпеливо тръсна глава Соренсън. — Мисля си за евентуални камери на бензиностанцията. Широкообхватни, казват им „рибешко око“. Такива камери могат да заснемат и част от паркинга тук.