Миглите ѝ усилено пърхаха.
Изтече една безкрайно дълга секунда, преди Ричър Да разбере, че го прави нарочно. Примигваше бързо, а след това главата ѝ отскачаше на една страна — понякога вляво, друг път вдясно. После тя отново започваше да мига — веднъж, два пъти, три пъти или повече. Най-дългата серия беше девет пъти подред, но малко по-късно я подобри. Клепачите ѝ се отвориха и затвориха цели тринайсет пъти.
Ричър я гледаше смаяно.
После камионът отзад нададе басов вой и той погледна напред. Белият додж се беше преместил. Докосна газта и го последва. Веднага му стана ясно, че ченгетата от Айова са организирали блокадата по същия начин като колегите си в Небраска. Всички автомобили бяха насочвани в дясната лента. Можеше да настане бъркотия, но двама полицаи бяха излезли навън, обикаляха наоколо и светеха с фенерчетата си. Те регулираха маневрите. Наоколо царяха изненадващо търпение и разбиране. Шофьорите си отстъпваха място с усмивка и любезни жестове, означаващи след вас, съседе. Ричър изчисли, че забавянето ще е десетина минути. Не беше кой знае какво.
Отново погледна в огледалото за обратно виждане.
Карън Делфуенсо пак започна да мига.
Соренсън пусна още два пъти критичния петнайсетминутен отрязък от видеото — веднъж напред, втори път назад, но на висока скорост. Не видя нищо ново. След появата на маздата настъпи дълга пауза, нарушена четвърт час по-късно от колите, които преминаха по шосето. Пикапът в южна посока и седанът на север.
Рискувай.
— Все още ли твърдиш, че югът е изключен? — попита тя, зарязвайки официалностите.
— Няма логика да тръгнат натам — каза Гудман.
— Сигурен ли си?
— На юг няма нищо.
— Ще заложиш ли пенсията си?
— Плюс къщата.
— А ризата на гърба си?
— И първородното си внуче, ако искаш.
— Добре — кимна Соренсън. — Значи са поели на север. И знаеш ли какво? Ние ги видяхме.
— Къде?
— Ето тук — отвърна Соренсън и спря кадъра, на който седанът се разминаваше с пикапа. — Те са в този седан. Трябва да бъдат в него. Това е единственото превозно средство, което пътува на север. Вършили са нещо в продължение на петнайсет минути, след това са заобиколили бара от юг, а не от север. Няма друго логично обяснение.
— А какво са правили през тези петнайсет минути?
— Не знам.
— Това е много време за хора, които бързат да изчезнат.
— Очевидно са имали основателна причина.
— Някъде към дванайсет и двайсет се включи аларма — обади се младежът на касата.
— Защо го казваш едва сега? — втренчи се в него Соренсън.
— Не знаех, че ви интересува — сви рамене той. — Не ме попитахте нищо, дори не обяснихте какво търсите. И още не сте го направили. Просто сега се сетих.
— Двайсет минути след полунощ?
— Някъде там.
— Автомобилна аларма ли беше?
— Несъмнено. При това доста силна. Единственото ми развлечение по време на смяната. Разбира се, преди да се появите вие.
— Откъде?
— От там — махна с ръка младежът. — Някъде около бара на Миси Смит.
— Добре, благодаря — каза Соренсън.
— Какво излиза, по дяволите? — изръмжа Гудман. — Използвали са петнайсет минути, за да откраднат кола?
— Може би да, може би не. Но включването на аларма е достатъчен повод за сервитьорката да надникне през задната врата. Ако не за друго, то за да провери собствената си кола. Затова трябва да я открием незабавно. Дойде време да почукаме на една-две врати.
Гудман погледна часовника си.
— В такъв случай да побързаме — кимна той. — Онези типове скоро ще стигнат до барикадата. Трябваше да я разположиш на сто и петдесет километра, а не на сто.
Соренсън замълча.
14
Девет минути, а не десет, помисли си Ричър. Почти позна продължителността на забавянето. Ченгетата регулировчици се справяха отлично с подреждането на потока, а онези в преградения участък действаха енергично и ефикасно. Опашката се движеше бързо. Той не беше в състояние да види цялата процедура на проверката, защото му пречеше високата каросерия на белия додж отпред. Но беше ясно, че всичко тече по план. Придвижи се напред и спря. После отново и отново. Синьо-червеното сияние ставаше все по-близко и по-ярко. Алън Кинг явно беше заспал с извърната и клюмнала на рамото глава. Дон Маккуин продължаваше да държи ръка над очите си, а Карън Делфуенсо беше будна, но вече не примигваше.
Още стотина метра, помисли си Ричър. Пред тях имаше петнайсетина коли. Още осем, а може би и седем минути.