Миси Смит живееше в останките от семейна ферма, чиято земя бе продадена на някаква селскостопанска корпорация. Алея, къща, превърнат в гараж хамбар, малък квадратен двор отпред, малък квадратен двор отзад — всичко това оградено от нова мрежа с метални колове насред нечие чуждо, засято със соя безкрайно поле от поне четирийсет хиляди декара. Шериф Гудман навлезе в алеята и спря на седем-осем метра от къщата. Включи лампите на покрива, Когато посред нощ почукаше на нечия врата, хората най-напред поглеждаха през прозореца на спалнята си. Включената сигнализация беше най-доброто обяснение за визитата, далеч по-добро от викането и неизбежните ругатни.
Соренсън остана в колата, решила да не се бърка. Това бяха неговите хора, неговият район, неговата работа. Проследи го как се приближава до вратата и чука. Не пропусна да забележи потрепването на пердето на горния етаж. Четири минути по-късно вратата се отвори. На прага се появи възрастна жена по халат, със сресана коса. Оттам и четирите минути забавяне.
Тя видя как Гудман се поклони леко, почеса се и зададе въпроса. Миси Смит му отговори. Гудман си записа нещо на листче, а след това го прочете за потвърждение. Възрастната жена кимна. После входната врата се затвори, светлината в антрето угасна, а Гудман се обърна и тръгна към колата.
— На километри от тук — каза той. — Такъв ни е късметът.
Той направи маневра и изкара колата на пътя.
Белият додж премина през блокадата без никакви проблеми. Ченгетата надникнаха в кабината, огледаха каросерията и му махнаха да продължава. Ричър свали страничното стъкло, опря лакът на вратата и леко подаде газ, присвил очи срещу заслепяващите синьо-червени пулсации. Сбръчкан възрастен полицай с нашивки на ръкава се наведе и огледа купето.
Търсеше нещо конкретно, което не намери.
Започна да се изправя, вече забравил за спрялото шеви насочил внимание към следващата кола. Но в последния миг очите му попаднаха върху лицето на Ричър и се разшириха леко, сякаш от съчувствие или учудване, или одобрение.
— Ау! — възкликна той.
— Носът ми ли? — каза Ричър.
— Яко са ви фраснали.
— Трябва да видите другия.
— Къде е той?
— Не е във вашия щат.
— Добре е да го знаем — рече ченгето. — Карайте внимателно.
— Какво търсите, капитане? — попита Ричър.
— Много мило от ваша страна. Но аз съм само сержант.
— Окей, какво търсите, сержант?
Човекът замълча, после се усмихна.
— Не и вас — отвърна той. — Със сигурност не и вас.
След това направи крачка към задницата на колата, готов да се заеме със следващия автомобил на опашката. Ричър вдигна стъклото, промъкна се през импровизирания коридор, после се намести на седалката и натисна газта. Петдесет, седемдесет, сто километра в час. Отпред нямаше нищо освен мрак. И габаритите на белия додж на седем-осемстотин метра разстояние.
15
Адресът, който шериф Гудман получи от Миси Смит, се оказа част от някогашна семейна ферма, чиято земя бе продадена на строителна компания. Селскостопанските площи бяха преминали в ръцете на извънщатски холдинг, но на четири декара от двете страни на пътя бяха построени четири къщички, може би преди двайсетина години. На лунната светлина всички изглеждаха спретнати и добре поддържани. Бяха абсолютно еднакви — бели стени, сиви покриви, морава отпред, къси прави алеи към входа и пощенски кутии на дървени стълбове.
Но имаше и една съществена разлика.
На алеите пред три от къщите бяха паркирани коли, но четвъртата беше празна.
Именно тя отговаряше на адреса, който беше получил шериф Гудман.
— Това не е добре — промърмори Соренсън.
— Не е — кимна Гудман.
Всичките къщи бяха тъмни, което беше нормално за този късен час. Къщата с пустата алея изглеждаше по-тъмна от останалите. Някак безлюдна.
Соренсън слезе от колата. Шосето представляваше стар път между нивите, покрит с тънък слой асфалт. Канавките бяха задръстени с кал. Тя прескочи по-близката до къщите и спря в началото на пустата алея. Гудман направи същото. Соренсън отвори пощенската кутия. Стар професионален навик. Беше празна. Явно собственичката беше прибрала вечерната поща, както можеше да се очаква от човек с нощно работно време.
Кутията беше боядисана в бяло, като всички останали. Върху нея с дребни самозалепващи се буквички беше изписано името Делфуенсо.
— Как ѝ беше малкото име? — попита Соренсън.
— Карън — отвърна Гудман.
— Иди да почукаш, просто за всеки случай — каза тя.
Гудман почука на вратата. Нищо. Почука още веднъж, този път по-силно и по-продължително. Отново нищо.