Соренсън прекоси моравата и се насочи към съседната къща. Изправи се пред входната врата и натисна звънеца. Три пъти, в бърза последователност. После извади служебната си карта и зачака. Две минути по-късно вратата се отвори и на прага се появи мъж по пижама. На средна възраст, с посивяла коса.
Тя го попита дали е видял съседката си да се прибира тази вечер. Мъжът поклати глава. Попита го сама ли живее. Човекът кимна. Била разведена и живеела сама. Имала ли кола? Да, отвърна мъжът. Прилична, на няколко години. Купила я с парите от развода. Това между другото, добави съседът.
Соренсън го попита дали винаги ходи на работа с кола. Отговорът беше положителен. Иначе трябвало да ходи пеша. Нямало обществен транспорт. И вероятно винаги я паркирала на алеята си? Точно така. През деня винаги била там, през нощта след работа — също. Точно над локвичката масло, която се виждала, ако човек се приближи малко. Течало от скоростната кутия и това бил единственият недостатък на иначе хубавата кола. Някои хора обаче не обръщали внимание на такива дреболии. Това също го казвал между другото.
Соренсън го попита дали се е случвало съседката му да не се прибира през нощта. Не, отговори мъжът. Винаги се прибирала. Работела в бара до бензиностанцията и се прибирала в дванайсет и десет, точна като часовник. Закъснявала малко повече само когато била дежурна по почистването. Тогава се прибирала малко след дванайсет и половина. Госпожа Делфуенсо била много свястна жена и добра съседка. Дано не ѝ се било случило нещо лошо.
Соренсън му благодари, нямаше повече въпроси към него. Човекът каза, че се надява да е бил полезен. Тя го увери, че е така. Той добави, че ако иска повече подробности, може да се обърне към съседката от другата страна. Двете били по-близки. Всъщност били приятелки. Правели си услуги. Детето на госпожа Делфуенсо отивало да спи при съседката, когато майка му е на работа.
— Карън има дете? — повдигна вежди Соренсън.
— Дъщеря на десет години — каза човекът. — Връстничка е с детето на другата съседка. Спят заедно, а на сутринта госпожа Делфуенсо им прави закуска и ги кара с колата до мястото, където чака училищният автобус.
16
Ричър не знаеше какво изпитва човек под хипноза, но беше убеден, че то е близко до усещането при нощното шофиране по пуста магистрала. Сетивата нямат дразнители и действат на ниски обороти, командвани от малка част от мозъка. Другата част просто изключва. Предната половина няма какво да прави, а задната няма с какво да се бори. Това можеше да мине за дефиниция на релаксацията. Времето и разстоянието се размиваха.
В подобни състояния обикновено му помагаха числата. Запълваше с тях празнотата в главата си. Не че беше кой знае какъв математик, но числата буквално започваха да танцуват пред очите му, показвайки скритите си качества. Ако погледнеше към таблото, щеше да види, че в момента се движат със скорост 122 км, или 76 мили, в час. Седемдесет и шест на квадрат беше 5776. Последните две цифри отново бяха 76, както в началото. Това превръщаше 76 в автоморфно число — едно от двете, по-малки от 100. Другото беше 25, което, повдигнато на втора степен, беше 625, което пък, повдигнато на втора, беше 390 625. Интересно.
Би могъл да се възползва и от факта, че всички ченгета в района са се струпали около барикадата, останала зад гърба му, да увеличи скоростта на 81 мили в час и да си представи какво се получава, когато 1 се раздели на 81. Получаваше се 0,012345679, десетична дроб, която, ако се продължеше, щеше да съдържа същите цифри в същия ред и така до безкрай.
Но този път предимство имаха думите, изречени през нощта. Те държаха съзнанието му будно.
Най-вече пет от тях, казани от Алън Кинг: Плюс каквото го иска Карън. Поръчката за кафето. Две със сметана и захар, плюс каквото го иска Карън. Тези пет думи разрушаваха представата му за екип. Членовете на един екип познават вкусовете си. Стояли са стотици пъти заедно по опашки — в зоните за почивка, по летищата, в „Старбъкс“, из разни безименни кафенета. Заедно са поръчвали вечерите си по ресторантите и закусвалните, всеки от тях е ходил да купува кафе и безалкохолни за останалите.
Кинг обаче не знаеше какво кафе предпочита Карън.
Следователно Карън не беше член на неговия екип. Или беше нов член, присъединил се неотдавна. Това обясняваше мълчанието ѝ. Може би се чувстваше несигурна за своето място. Може би просто не харесваше новите си колеги. А може би те не я харесваха. Алън Кинг се беше изказал вместо нея с нетърпеливо пренебрежение, сякаш тя изобщо не беше там. Карън не шофира, беше заявил той. А след като тя не изрази предпочитания за кафето, беше добавил: Значи за Карън нищо.