Соренсън внимателно огледа щандовете с дрехи, а след това извади служебната си карта и се насочи към касата. Човекът зад нея вдигна глава.
— С какво мога да ви помогна? — попита той.
— Интересува ме кой е бил тук между дванайсет и двайсет и дванайсет и половина тази нощ.
— Аз — отвърна продавачът.
— Без клиенти?
— Само един.
— Кой?
— Висок кльощав мъж с костюм и вратовръзка.
— Без връхна дреха?
— Приличаше на човек, който е притичал от колата си. Без достатъчно време да измръзне. Иначе клиентите са рядкост. Нали виждате, че сме насред нищото?
— Видяхте ли колата му?
— Според мен беше паркирал отзад — каза продавачът. — Но това е само предположение.
— Какво си купи този мъж? — попита Соренсън.
Продавачът започна да навива лентата на касовия апарат, която се беше проточила на плота. Палецът му проследи бледото мастило на печатащото устройство, прескочи няколко касови бележки и спря на една, която съдържаше единайсет артикула.
— Шест стоки, плюс междинна и обща сума и ресто.
— В брой ли плати?
— Вероятно, след като съм му върнал ресто.
— Не си спомняте, така ли?
— Не съм обърнал внимание. Това не е работа мечта, госпожо.
— Какво е купил?
Продавачът се зае да изследва лентата.
— Три от една и съща стока, плюс още три от друга.
— Какви по-точно са били тези стоки? Всичко това се е случило тази нощ. Не говорим за някакви стари покупки, не очакваме да демонстрирате чудеса с паметта си.
— Вода — отвърна продавачът. — Сега си спомних. Три бутилки вода от хладилника.
— Друго?
Той отново се приведе над лентата.
— Още три неща на една цена.
— Какви по-точно?
— Не си спомням.
— Пушихте ли тази вечер? — рязко попита Соренсън.
— Какво да съм пушил? — стегна се онзи.
— Това е въпрос за шериф Гудман — хладно уточни Соренсън. — Готов ли сте за един малък обиск?
Продавачът не отговори. Вдигна ръка и отново се надвеси над лентата. Остана така известно време, опитвайки се да си спомни, после се усмихна и щракна с пръсти.
— Ризи — обяви той. — Три дънкови ризи, на промоция. Сини, малък, среден и голям размер.
Соренсън и Гудман напуснаха магазина и отново се насочиха към задния паркинг.
— Взели са Карън Делфуенсо за заложница — каза Соренсън. — Целта им е била да я използват за заблуда, но е било невъзможно с онова дълбоко изрязано деколте. Знаели са, че на магистралата ще има блокади и затова са я накарали да облече дънковата риза.
— Всички са се преоблекли — каза Гудман. — Ризите са били три.
Соренсън кимна.
— Кървавите петна — промърмори тя. — Свидетелят беше прав в това, което ни каза. Поне едното от саката е било изцапано с кръв.
— И двамата се прецакахме — въздъхна Гудман. — Аз съобщих на ченгетата за двама мъже в костюми, после за двама мъже с каквото и да е облекло. Ти им каза всякакви двама мъже. Но те не са били двама, а трима. Двама мъже и една жена, облечени в дънкови ризи.
Соренсън не отговори. Миг по-късно иззвъня джиесемът ѝ. Щатската полиция на Айова докладва, че са открили колата на Карън Делфуенсо на един от видеозаписите. Минала през блокадата преди повече от час. Не привлякла вниманието им, защото в нея имало четирима пътници.
21
Соренсън направи крачка встрани, прехвърли телефона в другата си ръка и попита:
— Четирима пътници?
— Снимката е доста тъмна, но фигурите им се виждат достатъчно ясно — отвърна капитанът от щатската полиция на Айова. — Двама отпред, двама отзад. А моят сержант е запомнил шофьора.
— Мога ли да говоря с него?
— А аз мога ли да вдигам блокадата?
— След като поговоря с вашия сержант.
— Добре, изчакайте за момент.
В слушалката прозвучаха драскащи звуци на фона на работещ автомобилен двигател.
— Били сме още по-далече от истината — подхвърли на Гудман тя. — В колата е имало четирима.
После нещо изщрака.
— Госпожо? — чу се гърлен мъжки глас.
— Кой беше в онази кола? — директно попита тя.
— Запомних главно шофьора — отвърна сержантът.
— Мъж, жена?
— Мъж. Едър, със счупен нос. Доста зле. С открита рана. С тази размазана физиономия приличаше на горила.