От двете ѝ страни имаше много свободни места. Зад нея се виждаше празно пространство, покрито с чакъл и обрасло с бурени. И май нищо повече чак до Денвър, отстоящ на хиляда и сто километра в западна посока. Задната врата на бара беше на не повече от метър от муцуната на колата. Съвсем обикновен стоманен правоъгълник в сивата мазилка на стената.
Хубаво място. Без камери, без свидетели. Гудман си представи как двамата мъже слизат от маздата, свалят официалните сака и се прехвърлят в другата кола, предварително подготвена за бягството.
Но каква беше тя?
Никаква представа.
Накъде бяха тръгнали?
Във всеки случай нито на изток, нито на запад — това би означавало първо да потеглят на юг, обратно към кръстовището. Но никой не бяга към мястото, на което е извършил престъпление. Следователно бяха продължили на север. Това беше единственият им път за бягство. Към магистралата, привлекателна като магнит отвъд тъмния хоризонт.
От всичко това следваше, че са потеглили преди доста време. Възможностите бяха две: или бяха напуснали границите на окръга преди полицейската блокада, или бяха минали през нея още в първите минути, защото тогава полицаите бяха търсили яркочервена кола и нищо друго.
Грешката беше на Гудман и той си даваше сметка за това.
Включи радиостанцията и заповяда на хората си да вдигнат блокадата. Не се поколеба да им обясни защо. Извика двама от тях да охраняват паркинга на бара, а на останалите нареди да се връщат към обичайните си задължения. После се свърза с диспечерския пункт на магистралните патрули, но новините не бяха добри. Погледна часовника си и се зае да изчислява времето, скоростта и разстоянието. После направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, включи на скорост и се понесе обратно към местопрестъплението, където имаше среща със специален агент Джулия Соренсън.
Грешката беше негова.
Двамата извършители вече бяха напуснали щата.
Което означаваше, че ФБР поемаше грижата за тях.
7
Джулия Соренсън стигна до кръстовището съвсем лесно, но това не беше изненада, защото нейният джипиес твърдеше, че то е единственото картографирано съоръжение на много километри наоколо. Тя направи десен завой съгласно указанията, а след това измина стотина метра по посока на едно истинско езеро от ярка светлина. Там видя бункера, от двете страни на който бяха паркирани колите на шерифа и неговия подчинен.
Това беше местопрестъплението — точно такова, каквото ѝ беше описано.
Тя разбираше повече от коли, отколкото от бункери. Тези пред нея бяха същите като нейната — краун виктория, но боядисани в цветовете на окръжната полиция и оборудвани с ролбари отпред и отзад и релси за светлините на покрива. Бункерът беше по-труден за описание. Представляваше паралелепипед със страни осем на шест, а височината му не надминаваше три метра. Имаше плосък покрив и нямаше прозорци. Металната врата беше доста очукана и изподраскана. Като цяло постройката изглеждаше стара и занемарена. Бетонът беше оронен от ветровете и студа, на места с вдлъбнатини, големи колкото юмрук, покрай които се виждаха назъбени кафеникави камъни — някои гладки, други натрошени и с остри ръбове.
Джулия Соренсън паркира зад колата на охраняващия мястото и слезе. Беше висока жена, типична скандинавка, по-скоро интересна, отколкото красива, с дълга пепеляворуса коса. Носеше черен панталон и черно яке, под което се виждаше синя блуза, както и равни черни обувки. На рамото ѝ висеше черна кожена чанта, която побираше почти всичките ѝ лични вещи с изключение на пистолета. Неговото място беше на левия хълбок, прибран в кобур. А портфейлът с личните документи беше в джоба на якето ѝ.
Тя го извади и се насочи към шерифа, който по бързата ѝ преценка беше поне с двайсет години по-възрастен от нея. Беше широкоплещест, но не и висок. В никакъв случай с ръст на баскетболист. За възрастта си изглеждаше доста добре. Върху униформената риза беше облякъл дебело яке. Не носеше ръкавици, въпреки че беше студена нощ. Здрависаха се и за миг останаха мълчаливи пред бетонния бункер. Сякаш се питаха откъде да започнат.
— Първи въпрос — обади се Соренсън. — Какво представлява тази сграда?
— Някога беше помпена станция — отвърна Гудман.
— А сега е изоставена, така ли?
— Да — кимна Гудман. — Нивото на подпочвените води падна и трябваше да се копае по-надълбоко. Но на километър и половина от тук има нова помпена станция.
— Мъртвецът още ли е вътре?
Гудман кимна.
— Чакахме ви — кратко обясни той.
— Кой е влизал?