Черен лед. Стой по-далеч от него. Черен лед.
Какви ли не истории в „Джентълменът-Мухльо“: черният лед е част от митологията. Лед, който убива. Незаконен, но не сме ли и ние всички такива? Някакъв тип оръжие, основано на неврална обратна връзка, и се свързваш с него само веднъж. Като някакво чудовищно Слово, което изяжда ума отвътре навън. Като епилептичен спазъм, който продължава и продължава, докато не остане нищо…
И ние се гмуркаме към основите на замъка от лед на Хрома.
Опитвам се да надмогна внезапното спиране на дишането, гаденето и треперенето на нервите. Боя се от това студено Слово, очакващо ни долу в мрака.
Излязох, огледах се за Рики и я открих в едно кафе с някакво момче с очи „Сендай“. Полузаздравелите шевове се разпръскваха във всички посоки от посинелите очници. Тя беше отворила гланцирано списание на масата, и от него от дузина фотографии се усмихваше Тали Ишъм, Момичето с Очите „Цайс Икон“.
Мъничкият й симстимов дек беше едно от нещата, които бях подредил под масата си миналата нощ, този, дето го бях оправил на следващия ден след като я видях. Тя прекарваше часове, свързана към него, с контактна лента като сива пластмасова тиара на челото. Тали Ишъм беше любимката й, и поставеше ли контактната лента, тя се изключваше, потъваше някъде в записания сензориум на симстимова звезда номер едно на света. Симулирани стимули: светът — или поне интересните части от него — както са възприети от Тали Ишъм. Тали управлява черен екранолет „Фокер“ между зъберите на Аризона, Тали се гмурка в морските резервати на остров Трук, Тали на парти с милиардер на частно гръцко островче, и сърцераздирателната чистота на тези мънички бели пристанища при изгрев.
Всъщност тя доста приличаше на Тали, същия оттенък на кожата и скули. Мисля, че устата на Рики беше по-силна. По-чувствена. Тя не искаше да бъде Тали Ишам, но й харесваше като работа. Това й беше амбицията, да участва в симстим. Боби просто й се беше изсмял. Тя обаче разговаряше с мен за нея. „Как бих изглеждала с такива?“, питаше тя, вземайки в ръце снимка на цяла страница, сините Цайс Икон на Тали Ишъм до собствените й махагоново-кафяви очи. Беше си оправяла роговиците два пъти, но все още не бяха 20–20, така че тя искаше Икон. Типът за звезди. Адски скъпи.
— Още ли зяпаш по витрините за очи? — запитах, докато сядах.
— Тигърът тъкмо си намери.
Изглежда уморена, помислих си.
Тигърът беше толкова доволен от своите Сендай, че не можа да сдържи усмивката си. Съмнявам се обаче дали би се усмихнал иначе. Имаше този тип стандартна приятна външност, която придобиваш след седмото посещение в хирургичния бутик; вероятно щеше да прекара остатъка от живота си, изглеждайки подобно на най-популярната звезда от медиите за текущия сезон; не чак напълно очевидно копие, но не и нещо особено оригинално.
— Сендай, нали? — усмихнах се в отговор.
Той кимна. Гледах как се опитва да ме измери с това, което смяташе за професионален симстимов поглед. Правеше се, че записва. Мисля, че се задържа твърде дълго на ръката ми.
— Ще бъдат екстра на периферно, когато мускулите заздравеят — каза той, и забелязах колко внимателно се протяга за двойното си еспресо. Очите Сендай са неприятно известни с дефектите при възприемането на дълбочината и с караниците около гаранциите, освен всичко друго.
— Тигърът заминава утре за Холивуд.
— И след това може би в град Чиба, нали? — Усмихнах се към него. Той не се усмихна в отговор. — Предложение ли си получил, Тигъре? Агент ли си си намерил?
— Просто пробвам — каза тихо той. След това стана и излезе. Каза бързо довиждане на Рики, но не и на мен.
— Очните нерви на този хлапак може да почнат да сдават за по-малко от шест месеца. Знаеш ли това, Рики? Тези Сендай са забранени в Англия, Дания, маса страни. Не можеш да замениш нервите.
— Ей, Джек, стига лекции. — Тя отмъкна един от кроасаните ми и захапа върха на едно от рогчетата му.
— Мислех, че съм ти съветник, дечко.
— Аха. Е, Тигърът не е голямо щракало, но всички знаят за Сендаите. Те са всичко, което той може да си позволи. Така че просто си опитва късмета. Ако намери работа, ще ги замени.
— С тези ли? — потупах каталога на „Цайс Икон“. — Много пари, Рики. Трябва да не си в ред, за да се хванеш на такава игра.
Тя кимна.
— Искам Икон.
— Ако ще ходиш при Боби, кажи му да мирува, докато не се обадя.
— Окей. Бизнес?
— Бизнес — казах. Всъщност лудост.
Изпих си кафето, и тя ми изяде и двата кроасана. След това я изпратих надолу до Боби. Обадих се петнайсет пъти, всеки път от различен уличен телефон.
Бизнес. Чиста проба лудост.
Всичко накуп ни отне шест седмици, за да подготвим изгарянето, шест седмици обяснения на Боби колко я обича. Работех колкото можех яко, стараейки се да се отърва от това.