Пиеше ми се още, когато свърших за каквото бях дошъл. Тогава се изцепих за нещо пред бармана относно клозетни некрофилиаци, и това не беше прието особено добре. Тогава тоя доста едър тип реши да ми вика Героя от Войната, което никак не обичам. Мисля, че му показах някои трикове с ръката, преди да изгасне осветлението, и се събудих след два дни в миниатюрна кутийка за спане някъде другаде. Евтино място, няма къде дори да се обесиш. Седнах на тясната темперопорова плоскост и се наревах.
Някои неща са по-лоши, отколкото да бъдеш сам. Но това, което продават в Дома със Сините светлини, е толкова популярно, че е почти легално.
В сърцето на мрака, в неподвижния му център, искровите системи разсичат тъмнината с вихрушки от светлина, прозрачни бръсначи, отделящи се с въртене от нас във всички посоки; висим в центъра на тиха забавена експлозия, парчета лед избледняват и изчезват завинаги, и гласът на Боби долита през светлинни години от симулирана електронна пустота:
— Изгаряй кучката. Не мога да удържам нещата…
Руската програма, издигайки се през кулите от данни, закрива цветовете като от детски играчки. И аз включвам самоделния команден пакет на Боби в центъра на студеното сърце на Хрома. Експресното излъчване излита, импулс кондензирана информация, която профучава право нагоре, оттатък надебеляващата кула от мрак, руската програма, докато Боби се бори да контролира тази ключова секунда. Безформена ръка от сянка посяга от извисяващия се мрак, твърде късно.
Направихме го.
Мрежата се сгъва около мен като оригами.
И таванчето мирише на пот и изгаряща електроника.
Мисля, че чух Хрома да пищи, тънък метален звук, но това е невъзможно.
Боби се смееше със сълзи в очите. Таймерът за изминало време в ъгъла показваше 07:24:05. Изгарянето беше отнело малко под осем минути.
Руската програма се беше разтопила в слота си.
Бяхме раздали повечето от сметката на Хрома на дузина световноизвестни личности. Беше твърде голяма, за да можем да я глътнем, а знаехме, че трябва да я унищожим, да я изгорим до дъно, за да не може да ни издирва. Взехме за себе си по-малко от десет процента, и ги изстреляхме през системата на Лонг Хъм в Макао. Те прибраха шейсет процента от тази сума за себе си, и изстреляха остатъка обратно към нас през най-оплетения борсов сектор на Хонгконг. Беше нужен около час, за да започнат парите да пристигат на двете сметки, които отворихме в Цюрих.
Гледах как нулите се трупат зад цифра без значение на монитора. Бях богат.
След това звънна телефонът. Беше Майлс. Направо изстрелях кодовата фраза.
— Хей, Джек, човече, не знам… Каква е тая история с това твое момиче? Тука голям майтап…
— Какво? Кажи ми.
— Бройках я точно както каза, плътно, но извън погледа. Отива до „Мухльото“, повисява малко, след това хваща тръбата. Отива в Дома със Сините светлини.
— Какво?
— Страничната врата. Само за персонал. Няма начин да мина през охраната им.
— Там ли е тя сега?
— Не, човече, изгубих я. Там долу е лудница. Сините светлини като да са затворени отведнъж, май за добро, седем различни аларми дигат пушилка, всичко търчи, барети с бойно оборудване… Сега там се мотаят всякакви от сорта, застраховкаджии, недвижими имоти, данъчни агенти на купища…
— Майлс, къде отиде тя?
— Изпуснах я, Джек.
— Виж, Майлс, парите в плика са у теб, нали?
— Сериозно ли? Ей, наистина съжалявам. Аз…
Затворих.
— Чакай да й кажем — говореше Боби, търкайки с кърпа голите си гърди.
— Кажи й сам, каубой. Аз отивам да се разходя.
И излязох навън в нощта и неона и оставих тълпата да ме влачи, ходейки като сляп, искайки да бъда само сегмент от този масов организъм, просто още един плуващ чип със съзнание под куполите. Не мислех, просто местех крака, но после се замислих, и свързах всичко. Тя имаше нужда от тази пари.
Мислех си също и за Хрома. За това, че я убихме, че я ликвидирахме така сигурно, както ако й бяхме прерязали гърлото. Нощта, която ме носеше напред по пресечките и площадчетата, сега щеше да бъде на лов за нея, и тя нямаше къде да отиде. Колко ли врагове имаше само в тази тълпа? Колко ли от тях биха се задействали сега, след като вече страхът от парите й не ги сдържаше повече? Бяхме й взели абсолютно всичко, което тя имаше. Беше отново на улицата. Съмнявах се дали ще доживее до сутринта.
Накрая си спомних за кафето, където бях срещнал Тигъра.
Слънчевите й очила казваха всичко, огромни черни очила с издайническо петно пудра с телесен цвят в ъгъла на едното стъкло.
— Здрасти, Рики — казах. Бях вече подготвен, когато ги свали.