Отдавна сякаш нямаше значение. В живота на ловеца вече нямаше ден и нощ — те се сливаха в едно като безкраен миг. Дризт се шмугна в тунела и дълго време пълзя, докато стигне до другия му край, там, където се виждаше слаба светлинка. Тя се получаваше от топлината на необичаен вид плесен и, въпреки че бе дразнеща за очите на мрачните елфи, Дризт се почувства в безопасност, когато изпълзя от тунела и навлезе в обширната пещера. Подът й беше неравен, сякаш се разделяше на две нива. Ниската част беше покрита с дебел пласт мъх, през който течеше малко поточе, а на издигнатата растеше гора от високи гъби. Мрачният елф се запъти натам, макар да знаеше, че не е добре дошъл по тези места. Миконидите — гъбичните хора, които приличаха на странна кръстоска между човек и гъба — сигурно го наблюдаваха разтревожени. Василискът бе минал първо през техните земи и те бяха претърпели големи загуби. Без съмнение сега, след случилото се, бяха уплашени и настървени, но Дризт предполагаше, че също така са наясно, че именно той е убил чудовището. Гъбичните хора не бяха глупави същества и ако държеше ятаганите си прибрани и не правеше резки движения, вероятно щяха да му позволят да премине свободно през тяхната гора.
Стената към горното ниво от гъби беше почти отвесна и висока повече от десет фута, но Дризт я изкачи бързо и с такава лекота, сякаш се спускаше по детска пързалка. Веднага, щом стъпи на върха, бе заобиколен от група микониди. Някои от тях му стигаха до кръста, но повечето бяха два пъти по-високи от него. Дризт кръстоса ръце на гърдите си — този жест навсякъде из земите на Подземния мрак означаваше мир.
Гъбичните хора намираха присъствието на Дризт толкова отвратително, колкото и той тяхното, но те наистина разбираха, че мрачният елф бе убил чудовището. Дълги години миконидите живееха в съседство с него и заедно защитаваха тази малка, изпълнена с живот, пещера, която им служеше като убежище. Такова място, такъв оазис не можеше да се срещне често из дивите и пусти пещери на Подземния мрак — растенията бяха ядливи, потокът гъмжеше от риба, а наоколо пасяха стада роти. Хищниците, бродещи навън из тунелите, лесно успяваха да проникнат тук. И в такъв момент на гъбичните хора и Дризт им оставаше само едно — да защитават земята си.
Най-високият миконид пристъпи напред и застана пред мрачния елф. Разбрал колко е важно да постигне разбирателство с новия крал на колонията, Дризт не помръдна, но все пак застана нащрек — готов да отскочи встрани, ако нещата не се развиеха така, както очакваше.
Миконидът изпусна силна струя спори. За частица от секундата, преди да са го покрили целия, Дризт успя да ги разгледа. Той знаеше, че възрастните микониди могат да изхвърлят много и различни видове спори — някои от тях дори много опасни. Но мрачният елф разпозна оттенъка на този облак и го прие, без да се противи.
— Кралят мъртъв. Аз крал — улови мислите на гъбичния човек Дризт по телепатичната връзка, установена с помощта на спорите.
— Ти си кралят — отвърна ловецът. Как му се искаше тези гъбовидни създания да можеха да говорят. — Нали?
— Подножие за мрачен елф, гора за микониди — заяви кралят.
— Съгласен…
— Гора за микониди! — помисли си отново гъбичният човек, този път съвсем категорично.
Без да каже нищо повече, Дризт се спусна от възвишението. Беше изпълнил своята задача и нито той, нито новият крал желаеха да продължат този разговор.
Със завидна бързина, мрачният елф прескочи потока и прекоси дебелия слой мъх. Пещерата беше тясна и дълга и се простираше далеч напред, като правеше лек завой, преди да достигне до големия изход, водещ към лабиринта от тунели на Подземния мрак. След завоя, Дризт отново стана свидетел на щетите, нанесени от василиска. Наоколо лежаха телата на няколко полуизядени роти — ловецът трябваше се да отърве от тях, преди да са ги надушили и други неканени хищници. Още няколко роти стояха неподвижни — вкаменени от погледа на страховитото чудовище. А точно пред самия изход на пещерата стоеше бившия крал на миконидите — двайсетфутов гигант, който сега не беше нищо друго, освен каменна статуя.
Дризт спря, за да изрази почитта си. Така и не бе научил името на този миконид, нито пък той неговото, но мрачният елф предполагаше, че в лицето на това същество е имал поне съюзник, може би дори приятел. Няколко години бяха живели в съседство, въпреки че рядко се срещаха, и двамата бяха разбрали, че се чувстват в по-голяма сигурност, знаейки, че другият е наблизо. Но общо взето Дризт не изпита вина при вида на своя вкаменен съюзник. В земите на Подземния мрак оцеляваха само най-силните, а този път кралят на миконидите не беше сред тях. В дивата пустош, никой нямаше право на втори шанс.