Мостчето правеше лек завой и младият елф го усети, плъзгайки единия си крак по ръба. Изведнъж скалата се пропука, едно парче от нея се отцепи и полетя надолу. Дризт загуби равновесие и кракът му увисна до коляното от пътеката. Закнафейн хукна към елфа. Връхлитащите мечове скоро го повалиха, а главата му увисна надолу от мостчето.
— Дризт! — безпомощно изкрещя Белвар и се затича към него, макар че не се надяваше да го достигне, преди да е станало прекалено късно. — Дризт!
Изведнъж същността на Закнафейн сякаш се пробуди — дали беше заради името на Дризт или заради мига на убийството, можеше само да се гадае — но ръката, готвеща се да нанесе фаталния удар, се поколеба. Дризт не чака повече. Той вдигна ятаганите си, заби дръжките им една в друга под челюстта на неживото създание и го отблъсна назад. Младият До’Урден се изправи и задъхан от болка започна да масажира изкълчения си глезен.
— Закнафейн! — изкрещя той, объркан от постъпката на неживия.
— Дриз… — едва промълви мрачният елф, но матрона Малис надделя и чудовището отново се нахвърли срещу сина си.
Мрачният елф отблъсна атаката и се отдръпна назад. Можеше да усети присъствието на баща си, знаеше, че Закнафейн се крие под повърхността на това същество, но как можеше да освободи духа му? Не знаеше колко дълго ще издържи да се отбранява така.
— Наистина си ти — прошепна Дризт. — Никой друг не може да се бие така. Закнафейн е в теб и той няма да ме убие — в съзнанието на Дризт изникна една мисъл, мисъл, в която трябваше да повярва.
За пореден път убежденията на младия До’Урден бяха подложени на изпитание.
Дризт прибра ятаганите в ножниците им. Неживото създание изръмжа, мечовете му танцуваха, разсичаха въздуха, но Закнафейн не се приближи.
— Убий го! — изпищя Малис от радост, помислила, че е настъпил дългоочаквания миг на победата. Образите от битката, обаче, изведнъж изчезнаха и пред очите й падна мрак. Когато Дризт засили темпото, Малис се бе принудила да върне част от същността на Закнафейн, защото той се нуждаеше от всичките си бойни умения, за да победи греховния им син.
Сега матроната виждаше само мрак и усещаше тежестта на предстоящия провал. За миг погледна към любопитната си дъщеря, после отново потъна в транс — трябваше да се опита да възвърне контрола си върху неживото създание.
— Дризт — промълви Закнафейн и се почувства наистина добре, когато се чу да изрича името на собствения си син. Мрачният елф прибра мечовете в ножниците им, въпреки че ръцете му трябваше да се преборят с волята на матрона Малис.
Дризт тръгна към него — искаше да прегърне баща си — най-добрия си приятел, ала Закнафейн протегна ръка и го спря.
— Не — обясни му той. — Не знам колко дълго ще издържа. Страхувам се, че тялото ми й принадлежи…
Отначало Дризт не разбра думите му.
— Значи си…? — попита младият До’Урден.
— Мъртъв — заяви направо Зак. — Почивам в мир, уверявам те. Малис възстанови тялото ми за собствените си отвратителни нужди.
— Но ти я победи — с надежда промълви Дризт. — Отново сме заедно.
— Само временно — каза Закнафейн. Изведнъж ръката му се спусна съвсем несъзнателно към дръжката на меча, сякаш, за да подчертае казаното току-що. Мрачният елф се намръщи, изръмжа и с всичка сила се опита да устои на волята на Малис, промъкваща се в съзнанието му. Малко по малко Зак пусна меча и предупреди Дризт: — Тя се връща, сине мой. Тя винаги се връща!
— Не мога да понеса да те изгубя отново. Когато те видях в пещерата на илитидите…
— Не си видял мен — опита се да обясни Закнафейн. — Видял си зомбито, подвластно на злата воля на матрона Малис. Аз съм мъртъв, синко. Мъртъв съм от години…
— Но ти си тук — започна Дризт.
— По волята на Малис, не по… моя собствена — изръмжа Зак, а лицето му се изкриви, докато се опитваше да си спечели още един миг със своя син. Възвърнал отново контрола си, мрачният елф побърза да огледа война, в който се бе превърнал Дризт. — Биеш се добре — отбеляза той. — По-добре отколкото съм се надявал. Това е похвално, както и, че събра кураж, за да се махнеш… — лицето на Зак се изкриви изведнъж, прекъсвайки думите му. Този път и двете ръце на мрачния елф се спуснаха към мечовете и ги извадиха заплашително.