Когато се върна в тунелите, Дризт започна да изпитва все по-силен гняв. Припомняйки си клането в своята земя, той прегърна яростта и я прие за свой съюзник в тези опасни територии. Ловецът прекоси няколко тунела, накрая сви по един, там, където миналата вечер бе спуснал кълбо от черен мрак и където Гуенивар се бе готвила за скок върху чудовището. Магията се бе разнесла и с помощта на инфрачервеното си зрение мрачният елф успя да различи няколко създания, пълзящи по изстиналия труп на василиска.
От тази гледка гневът на Дризт се усили още повече. Мрачният елф несъзнателно посегна към дръжката на ятагана си, а когато мина покрай главата на василиска, оръжието, сякаш по своя собствена воля, започна да нанася жестоки удари, раздробявайки мозъка на мъртвото чудовище. При ударите слепите пещерни плъхове побягнаха. Без да се замисли, Дризт хвърли свободния си ятаган и прикова един към стената. Без да забавя крачка, ловецът измъкна острието от камъка и пусна животното в торбичката си. Търсенето на добитъка щеше да се проточи дълго, а той имаше нужда от храна.
Дризт прекара в търсене целия ден и до средата на следващия вече беше напуснал границите на своята територия. Пещерните плъхове не бяха любимата му храна, но този успя да го засити и да му даде сили да продължи — помогна му да оцелее. А нищо друго не беше по-важно за един ловец, обитаващ земите на Подземния мрак.
Мрачният елф усещаше, че наблизо се намира една част от избягалото стадо. Той призова Гуенивар и с помощта на пантерата успя бързо да открие добитъка. Надяваше се да намери всички животни в този участък, но откри само половин дузина. Все пак шест бяха по-добре от николко и Дризт даде знак на своята пантера да подкара стадото към пещерата. Мрачният елф знаеше, че задачата им щеше да е много по-лесна и безопасна, когато Гуенивар е наоколо и подкара стадото още по-бързо. Докато пантерата се умори и се наложи да се върне в родното си измерение, добитъкът вече спокойно си пасеше мъх край потока.
Ловецът веднага потегли обратно, само че този път си взе два плъха за храна. При първа възможност викаше Гуенивар и я освобождаваше, когато бе необходимо. Дните се изнизваха, от добитъка нямаше и следа, но Дризт не се предаде и продължи да търси. Уплашените роти можеха да изминават дълги разстояния и той знаеше, че ще минат още много дни преди да ги намери в този лабиринт от лъкатушни тупнели и огромни пещери.
Ловецът осигуряваше прехраната си както можеше — бе свалил един прилеп с прекрасно хвърляне на камата си, но първо бе отклонил вниманието му като мяташе камъчета, пуснал бе и скала върху гърба на един огромен рак. Но не след дълго той се измори и закопня за уюта на малката си пещера. Съмняваше се, че животните, лутащи се сляпо из тунелите на Подземния мрак, лишени от вода и храна, могат да оцелеят толкова дълго, затова прие загубата на стадото си и реши да се върне у дома — в пещерата на мъха — по един заобиколен път.
Дризт беше убеден, че само ясни следи от добитъка могат да го отклонят от избраната посока, но на половината път от дома той дочу странен звук, който прикова вниманието му.
Той притисна ръце към камъка и усети слаби, ритмични вибрации. Някой удряше скалата в определена последователност. Това бяха отмерените удари на чук.
Ловецът извади ятаганите и се отправи по посока на вибрациите, които му послужиха като ориентир из криволичещите тунели.
Мъждукаща светлина от огън заслепи Дризт и го накара да се превие на две от болка, но мрачният елф не побягна — той знаеше, че наблизо се намира интелигентно същество. Вероятността непознатият да се окаже опасен беше голяма, но ловецът тайно се надяваше да е нещо много повече от това.
В този момент Дризт ги видя — две същества, които копаеха с кирки в скалата, няколко други, които товареха натрошения камък в ръчна количка и още две, застанали на пост. Елфът разбра мигновено, че наоколо има още стражи. Най-вероятно бе минал покрай тях, без да ги забележи. Той използва една от вродените си способности и се понесе плавно във въздуха, като направляваше посоката на левитацията си с ръце край каменните стени. За щастие, в този участък тунелът беше висок и ловецът можеше да наблюдава миньорите сравнително спокойно.