Те бяха по-ниски от Дризт, главите им бяха голи, а тялото им бе мускулесто и набито, идеално за миньорството, което беше тяхното призвание. Дризт и преди беше срещал тази раса и бе учил много за нея през годините, прекарани в Академията на Мензоберанзан. Това беше расата на свиърфнеблите — лукавите гномове — най-омразният враг на мрачните елфи.
Преди много време Дризт бе водил патрулния отряд на Мензоберанзан в битка срещу гномовете и сам бе победил един земен дух, призован от техния водач. Мрачният елф си припомни онези времена и, както при всеки спомен от миналия си живот, изпита болка. Гномовете го бяха пленили, завързаха го здраво и го държаха като затворник в тайна стаичка. Не се отнесоха зле с него, макар че подозираха — както бяха обяснили на Дризт — че има вероятност да го убият. Водачът на групата му беше обещал да прояви толкова милост към него, колкото му позволи ситуацията. Но съмишлениците на Дризт, ръководени от Дайнин — неговия роден брат — бяха нахлули в стаичката, без да проявят капка милост към гномовете.
Дризт успя да убеди брат си да помилва живота на водача на свиърфнеблите, но Дайнин с типична за мрачните елфи жестокост заповяда да отрежат ръцете на гнома, преди да го пуснат да се върне на свобода в своята родина.
Ловецът се отърси от болезнените спомени и насочи мислите си към новосъздалата се ситуация. Припомни си, че свиърфнеблите могат да бъдат много опасни противници и нямаше да приемат с лекота един мрачен елф да прекъсва миньорската им работа. Трябваше да е нащрек.
Очевидно гномовете бяха попаднали на богата жилка — гласовете им звучаха развълнувано. Дризт се наслаждаваше на думите им, макар че не разбираше странния гномски език. Свиърфнеблите изпълзяха изпод камъните, изсипаха големите скални късове в своите колички и привикаха другите гномове, намиращи се наоколо, да се присъединят към забавлението. Както подозираше ловецът, така и стана — повече от дузина свиърфнебли дотичаха от всички страни. За пръв път от толкова години по устните на Дризт се разля усмивка, която не беше израз на радостта му от поредната победа.
Елфът откри висока каменна тераса и оттам наблюдава миньорите дълго след като заклинанието му за левитация бе изчерпало силата си. Най-накрая, когато напълниха ръчните си колички догоре, те се строиха в колона и потеглиха. Дризт реши, че в този случай най-разумно би било да ги остави да се отдалечат и после да се отправи към собствената си пещера.
Но противно на простичката логика, на която се основаваше неговото оцеляване, мрачният елф осъзна, че не може така лесно да остави гласовете им да се отдалечат. Той избра пътя си надолу по високата стена, скоро настигна гномския керван и тръгна след него, чудейки се къде ли ще го отведе.
Дълги дни Дризт следваше лукавите гномове. Устоя на изкушението да призове Гуенивар — знаеше, че дългата почивка ще се отрази добре на пантерата, пък и сега се чувстваше отлично, заслушан в далечното бъбрене на свиърфнеблите. Инстинктите на ловеца подсказваха на мрачния елф, че не бива да продължава, но за пръв път от години Дризт успя да превъзмогне животинската си същност.
Копнееше да чува гласовете на гномовете повече от своето оцеляване.
Околните коридори ставаха все по-обработени, все по-малко естествени и Дризт разбра, че наближават дома на свиърфнеблите. В мислите му отново изникнаха многобройните опасности, които вероятно го заплашваха, но той отново ги отхвърли. После ускори крачка и се приближи, така че да вижда кервана на миньорите — подозираше, че наоколо може да са поставени хитри капани.
Лукавите гномове стъпваха внимателно и сякаш наистина избягваха някои участъци. Дризт старателно повтаряше всяко тяхно движение и кимна многозначително, когато тук-там забеляза подхвърлени камъчета и опънати невидими нишки. Дочул нови гласове, присъединили се към тези на миньорите, елфът се сниши зад една скала.
Керванът беше достигнал до едно дълго и широко стълбище, което се изкачваше нагоре между две стени от идеално полиран камък. Встрани от стълбата имаше отвор с големина, колкото да побере една от ръчните колички на гномовете. Дризт с искрено възхищение наблюдаваше как миньорите избутваха количките до там, завързваха първата с верига и почукваха по камъка няколко пъти, сякаш даваха знак на някой да ги изтегли. Тогава веригата заскърцваше и количката започваше да се движи към отвора. Една по една двуколките изчезваха. Групата на свиърфнеблите също започна да намалява — разтоварили всичко, те поемаха нагоре по стълбището.