Когато и последните два гнома закачиха количката си с веригата, Дризт реши да рискува от отчаяние. Той изчака свиърфнеблите да се обърнат с гръб и се втурна към количката. Когато последният останал гном, не усетил присъствието на ловеца, затъкна отвора с една голяма скала, мрачният елф разбра колко глупаво е постъпил — никой не можеше да избяга от там.
Веригата се опъна и количката се заизкачва нагоре под стръмен наклон, успоредно на стълбата. Дризт не виждаше нищо пред себе си — количката, устроена така, че да се побира идеално в тунела, заемаше цялата му дължина и ширина. Ловецът забеляза, че тя имаше и малки колелца отстрани, които улесняваха преминаването й през прохода.
Толкова бе хубаво, че отново се намираше в компанията на интелигентни същества, но Дризт не можеше да отрече опасността, която го грозеше отвсякъде. Свиърфнеблите нямаше да приемат с овации един мрачен елф, проникнал в територията им — по-скоро щяха да го приветстват с оръжия, а не с любопитни въпроси.
След няколко минути проходът се изравни и разшири. Един-единствен гном с лекота въртеше манивелата, която изтегляше количките. Погълнат от работата си, той не забеляза тъмната фигура на Дризт, която се шмугна от последната количка и съвсем безшумно се плъзна през страничната врата на помещението.
Веднага щом отвори вратата, мрачният елф дочу гласове, но трябваше да продължи напред — нямаше накъде другаде да тръгне. Успя да пропълзи по корем по една тясна издатина в камъка. Лукавите гномове — стражи и миньори — се намираха под него и разговаряха на една площадка на върха на широката стълба. Там имаше най-малко двайсетина от тези създания — миньорите разказваха за богатата си находка.
В дъното на площадката, зад двете огромни и полуоткрехнати каменни порти, обковани с метал, Дризт успя да зърне малка част от града на свиърфнеблите. От своята позиция върху издатината не можа да го разгледа много добре, но забеляза, че пещерата, простираща се зад тези масивни врати, беше много по-малка от тази на Мензоберанзан.
Дризт искаше да влезе вътре! Искаше да скочи, да изтича през тези врати, да се разкрие пред лукавите гномове и те да решат как ще е най-правилно да постъпят с него. Може би щяха да го приемат, може би щяха да го видят такъв какъвто беше в действителност.
Свиърфнеблите на площадката — засмени и бърборещи — влязоха в града.
Дризт До’Урден трябваше да скочи и да ги последва през масивните порти.
Но ловецът, съществото, което беше оцеляло десет години в дивата пустош на Подземния мрак, не можеше да помръдне от мястото си. Ловецът, който беше победил василиска и още безброй чудовища, населяващи този опасен свят, не можеше да се остави на надеждата и на милостта на тези създания. Ловецът не разбираше подобни понятия.
Масивните порти се затвориха и светлината, за миг проблеснала в мрачното сърце на Дризт, угасна с отекващ трясък.
След един дълъг и тягостен миг мрачният елф скочи от каменната тераса и се приземи върху площадката. Мечтите му се изпариха, когато заслиза надолу, на крачка от живота, който кипеше зад каменните порти. Единствено благодарение на първичните си инстинкти ловецът успя да усети навреме присъствието на гномската стража. Той прескочи стремглаво слисаните свиърфнебли и се втурна към свободата си, към дивите и безкрайни коридори на Подземния мрак.
Когато остави града на лукавите гномове далече зад себе си, Дризт посегна към своя джоб и извади фигурката, в която живееше единственият му приятел, ала миг по-късно я върна обратно. Отказа да призове котката, за да се самонакаже, задето бе проявил такава слабост, докато наблюдаваше града на свиърфнеблите. Само да беше почяшен, щеше да сложи край на цялото си мъчение по един или друг начин.
Инстинктите на ловеца се бореха в Дризт, опитваха се да надделеят в душата му, докато той крачеше из тъмните коридори, които щяха да го отведат в пещерата на мъха. Натискът на опасностите, дебнещи го в Подземния мрак, го притисна още по-силно, първичните инстинкти взеха превес и отблъснаха всяка отвличаща вниманието му мисъл за свиърфнеблите и техния град.
Тези първични инстинкти бяха спасението и проклятието на Дризт До’Урден.
3
Змии и мечове
— Колко седмици минаха, Бриса? — попита на езика на жестовете Дайнин. — Откога обикаляме из тези тунели в търсене на този изменник — нашия брат?
Докато изразяваше с ръце мислите си, по лицето на мрачния елф се изписа сарказъм. Без да му отговори, Бриса се намръщи. Интересуваше се от това досадно задължение по-малко и от него. Тя беше върховна жрица на Лот и беше най-голямата дъщеря — положението й в семейството бе високо. Преди никога нямаше да я изпратят на подобна мисия. Но сега, по някаква необяснима причина, СиНафей Хюнет се беше присъединила към дома и беше заела поста на най-голяма дъщеря на До’Урден.