Едва успяваше да си поеме дъх. Пот изби по тъмното му като абанос чело, а ръцете му изведнъж станаха леденостудени. Стените на собствената му пещера, камъкът, който толкова дълги години го предпазваше от опасностите на Подземния мрак, сякаш започнаха да се приближават към него, да го притискат. В пукнатините на камъка и по скалите Дризт виждаше злобни лица, които го мамеха, присмиваха му се, потъпкваха непреклонната му гордост.
Той се обърна, за да побегне, но се спъна и падна на земята. Ожули коляното си, а плащът пиуафуи се разкъса на още едно място. Когато погледна към камъчето, в което се препъна, Дризт забрави за коляното и плаща си. Още една истина се сгромоляса отгоре му и съвсем го обърка.
Ловецът бе паднал. Той падна — за пръв път от десет години!
— Гуенивар! — ужасен извика Дризт. — Върни се при мен! О, моя Гуенивар, умолявам те!
Не знаеше дали пантерата ще му отговори. След последната им раздяла, която не беше много приятелска, мрачният елф не бе много сигурен, че тя отново ще крачи редом с него някога. Дризт допълзя до малката статуетка. Всеки сантиметър изглеждаше като дълга борба със слабостта на собственото му отчаяние.
Скоро черната мъгла се появи. Пантерата нямаше да остави своя господар, нямаше да осъжда дълго действията на мрачния елф, който бе неин приятел.
Дризт се отпусна, когато мъглата започна да приема формата на черна котка, и се загледа в нея, за да отвлече вниманието си от злите видения. Не след дълго Гуенивар вече седеше до него и съвсем спокойно ближеше едната си лапа. Дризт погледна пантерата в очите и не откри в тях и следа от обвинение. Тя си беше просто Гуенивар — неговата приятелка и неговото спасение.
Той сви крака под себе си и се хвърли на врата на котката в здрава и отчаяна прегръдка. Гуенивар прие ласката, без да отговори, завъртя се, за да се поосвободи от силната хватка и продължи да ближе лапата си. Котката притежаваше интелигентност от друго измерение, но не й пролича, че е разбрала значението на тази прегръдка.
Следващите дни бяха неспокойни за Дризт. Не спираше да обикаля, да обхожда тунелите около своето убежище. Постоянно си напомняше, че матрона Малис е по петите му. Не можеше да си позволи пролуки в своята защита.
Дълбоко в душата си, отвъд размислите и разсъжденията, Дризт знаеше истинската причина за своя непрестанен бяг. Можеше да се оправдае, да каже, че наблюдава земите си, че стои на пост, но в действителност бягаше. Бягаше от гласовете и стените на малката си пещера. Бягаше от Дризт и търсеше ловеца.
Малко по-малко разстоянията, които мрачният елф изминаваше, ставаха все по-дълги. Често не се прибираше в своя дом по няколко дни. Дризт тайно се надяваше да срещне някое непобедимо чудовище. Нуждаеше се от нещо, което да му напомни необходимостта от първичното му съществуване. Нуждаеше се от битка с ужасяващ враг, за да премине отново в онова състояние, поддържано единствено от първичните му инстинкти за самосъхранение.
Но един ден, вместо да намери чудовище, Дризт отново усети вибрации в камъка, идващи от ритмичните, отмерени удари на миньорската кирка. Някой копаеше в далечината.
Мрачният елф се облегна на стената и внимателно обмисли следващата си стъпка. Знаеше къде ще го отведе този звук. Отново беше навлязъл в онези тунели, в които преди седмица бе търсил изгубеното си стадо и в които се бе натъкнал на миньорската групичка на свиърфнеблите. Дризт не искаше да си признае, но не само чистата случайност го бе довела отново в този район. Подсъзнателно се бе насочил към този участък, за да чуе пак ударите на гномските чукове и особено смеха и бъбренето на свиърфнеблите.
Облегнат тежко на стената, Дризт се чувстваше истински объркан. Знаеше, че ако отиде да погледа миньорите, това само ще му донесе повече страдания, а гласовете им щяха да го направят още по-уязвим и самотен. Накрая лукавите гномове щяха да се завърнат в своя град, а елфът щеше да остане отново сам с празнотата си.
Но той бе дошъл, за да чуе ударите. Вибрациите на камъка го призоваваха със сила, която не можеше да превъзмогне. Разумът му се бореше с копнежа да чуе отблизо гласовете на гномовете, но той беше взел своето решение още преди да дойде в този район. Укоряваше се за своята глупост, клатеше глава в отрицание. Но сякаш противно на разума краката му се размърдаха и го понесоха натам — по посока на звука, на отмерените удари на кирките.