В края на един нисък и тесен коридор, в който лукавите гномове трябваше да преминат един по един, а Дризт — да се навежда при всяка стъпка, групичката достигна до самия вход на града.
Неговата пещера също беше просторна и изградена на няколко нива, но не беше толкова дълга, колкото предишното подземие. Терасите бяха по-малобройни, навсякъде по стените се виждаха входове към други тунели, а на няколко места дори гореше огън — тази гледка не се срещаше често в Подземния мрак, защото там не беше лесно да се намери гориво.
В очите на Дризт Блингденстоун беше светъл, топъл и в никакъв случай неприветлив град.
Въпреки ситуацията, в която се намираше, мрачният елф се почувства спокоен, докато наблюдаваше заетите с всекидневните си задължения свиърфнебли те го поглеждаха с любопитни очи, но не се спираха задълго — гномовете от Блингденстоун бяха трудолюбив народ и нямаха много време, за да зяпат и да се мотаят.
Стражата отново поведе Дризт по ясно очертани пътеки. Тези в града не бяха толкова лъкатушни и трудни за запомняне, колкото във входната пещера. А пътищата се простираха гладки и прави и очевидно всички водеха към голямата сграда в центъра града.
Водачът на групата, придружаваща Дризт, забърза напред, за да разговоря с двамата копиеносци, панелите на каменното здание. Единият от тях се втурна в сградата, докато другият разтвори металните порти пред патрула и затворника. За прът път, откакто ща влезли в града, свиърфнеблите бързаха. Те забута Дризт през лъкатушните коридори на постройка, докато стигнаха до една кръгла стая с нисък таван, не по-дълга от осем фута. Тя беше съвсем празна, с изключение на каменния стол, поставен в средата помещението. Веднага щом го сложиха да седне в, него Дризт разбра неговото предназначение. Железни белезници щракнаха около китките и краката на мрачния елф, всяка негова става беше пристегната каменния стол. Свиърфнеблите не бяха нежни, но когато стегнатата верига се впи в ребрата на Дризт и й потръпна от болка, един гном бързо се завтече към него и я махна. После отново я пристегна около затворника, но този път го направи по-внимателно.
Когато приключиха, свиърфнеблите оставиха Дризт сам в мрачната и празна стая. Каменната порта се затвори с тъп звук, сякаш никога отново няма да я отворят. Отвън не се чуваше нищо.
Часовете минаваха един след друг.
Дризт напрегна мускулите си, опитваше се да разхлаби стегнатите около себе си вериги. Завъртя едната си ръка на всички страни. Поиска да я измъкне от белезниците, но болката от впитото в китката му желязо му помогна да се върне към реалността и го накара да преосмисли действията си. Отново се обръщаше за помощ към ловеца, който имаше само една цел — да оцелее, и едно-единствено желание — да избяга.
— Не! — изкрещя Дризт и събра всички сили, за да възвърне самоконтрола си. Нима ловецът владееше толкова голяма част от собствената му същност? Дризт сам бе взел решение да дойде тук и всичко бе минало много по-добре от очакваното — сега не беше моментът за отчаяни действия. Но дали ловецът беше толкова силен, дали щеше да надделее над разума му?
Дризт не намери време да си отговори на тези въпроси. В този миг вратата се отвори с трясък и седем, съдейки по бръчките, набраздили лицата им, възрастни свиърфнебли влязоха в помещението и се наредиха около каменния стол. Мрачният елф забеляза високото обществено положение на тези гноми. Всички бяха облечени с роби от фина материя, за разлика от охраната, която носеше кожени куртки, обшити с пръстени от митрил.
Свиърфнеблите обикаляха около мрачния елф, разглеждаха го внимателно и говореха оживено на неразбираемия си език. Един от тях вдигна взетия от кесийката на Дризт символ на дома До’Урден и промърмори:
— Мензоберанзан?
Елфът кимна, доколкото позволяваше желязната яка, пристегната около врата му. Изгаряше от желание да установи някакъв контакт с гномовете, но е имаха други намерения и продължиха своя разговор, дори още по-оживени и развълнувани от преди, това продължи дълги мигове и Дризт усети по интонацията на гласовете им, че част от тях не са никак доволни от факта, че държат като затворник мрачен елф от града на най-ужасния им и омразен враг. Тонът им беше толкова гневен, че Дризт всеки миг очакваше някой да се обърне към него и да му пререже Гърлото.