— Белвар Дисенгалп — извика Дризт. — Значи е жив може би си спомня…
— Той никога няма да забрави онзи ужасен ден, мрачен елфе! — гневно процеди през зъби гномът. — Никой Блингденстоун няма да забрави онзи отвратителен ден!
— Доведете го. Повикайте Белвар Дисенгалп — замоли се Дризт.
Гномът се измъкна заднишком от стаята, поклащайки невярващо глава — този елф не спираше да го изненадва.
Каменната врата се затвори с трясък и остави Дзирт сам в размишления за преходността на живота и на надеждата, на която не смееше да се надява.
Точно когато Дайнин влезе в преддверието на параклиса, Малис казваше на Ризен:
— Нима си мислеше, че ще те оставя да си отидеш от мен? Това беше само тактически ход, за да приспя подозренията на СиНафей Хюнет.
— Благодаря Ви, матрона Малис — отвърна патронът с искрено облекчение. Кланяйки се на всяка стъпка, той се отдалечи от трона й и Малис огледа събралата се във фоайето фамилия.
— Дойде краят на седмиците тежък труд — заяви тя. — Постигнахме Зин-карла!
Дайнин стискаше нетърпеливо ръце. Само върховните жрици от семейството бяха видели резултата от работата си. По даден от Малис знак, Виерна застана до едната стена на стаята и дръпна завесата, която я закриваше. Там стоеше Повелите лят на меча, Закнафейн, и вече не приличаше на разложен труп — изглеждаше толкова жизнен и енергичен, колкото и преди смъртта си.
Първият син на До’Урден се олюля назад, когато Повелителят на меча се приближи и застана пред матроната.
— Красив си както винаги, скъпи ми Закнафейн — измърка Малис на зомбито, но неживото създание не отговори.
— И много по-послушен — добави Бриса и разсмя всички жрици в стаята.
— Това… той ли ще преследва Дризт? — осмели се да попита Дайнин, макар и много добре да знаеше, че не му е позволено да говори. Малис и останалите бяха толкова погълнати от присъствието на Закнафейн, че не забелязаха дързостта на първия син.
— Зак ще накаже брат ти така, както му се полага — с блеснали очи заяви матроната. — Но почакайте — студено добави тя, местейки погледа си от зомбито към Ризен. — Много е красив. Безсрамният ми син няма да се уплаши от него.
Всички в залата си размениха объркани погледи. Чудеха се дали Малис продължава с опитите си да успокой Ризен, след всичко, което му бе причинила.
— Ела, съпруже мой — каза му тя. — Вдигни меча си и остави белег на лицето на мъртвия си съперник. Ще се почувстваш добре, а и това ще всее ужас в сърцето на Дризт щом погледне към стария си учител!
Ризен пристъпи неуверено, но събра смелост щом се приближи към зомбито. Закнафейн стоеше като статуя. Не дишаше, не мигаше — сякаш не съзнаваме нищо от случващото се покрай него. Ризен сложи ръка на дръжката на меча си и за последен път погледна към Малис — търсеше одобрението й. Матроната кимна. С яростен рев той извади меча и замахна към лицето на Зак. Но не го докосна. Бързо като светкавица, зомбито се раздвижи. Два кеча изскочиха от ножниците, пресякоха пътя на Риен, спуснаха се надолу и се кръстосаха с идеална точност. Острието на обречения патрон излетя от ръкава му и преди да е изрекъл и дума един от мечовете на Закнафейн преряза гърлото му, а другият се заби дълбоко в сърцето му.
Още преди да се е строполил на пода, Ризен беше мъртъв, но зомбито нямаше намерение да приключи така лесно. Оръжията на Закнафейн продължаваха атаката си, впиваха се и посичаха елфа десетки пъти преди Малис, задоволена от гледката, да му заповяда да спре.
— Този ме отегчаваше — оправда се тя пред невярващите си деца. — Избрах си друг патрон сред простолюдието.
Но не смъртта на Ризен беше причина за смаяните погледи на всички в залата. Партньорите, които Малис избираше за свои съпрузи и патрони на дома, не ги интересуваха — и без това никой не се задържаше за дълго. Дъхът на всички присъстващи бе спрял при вида на невероятната бързина и умения на зомбито.
— Добър е, колкото беше и приживе — отбеляза Дайнин.
— Още по-добър! — отвърна Малис. — Същността на зомбито е същата, която Закнафейн притежаваше като войн — всяка негова мисъл и действие се подчиняват на бойните му умения. Нищо няма да го разсее от поставената му цел. Погледнете го, деца мои. Това е Зин-карла — безценният дар на Лот.
Матроната се обърна към Дайнин и се подсмихна дяволито.
— Отказвам да се приближа към това нещо — прошепна първият син. Опасяваше се, че страховитата му майка иска още една демонстрация.