Дризт наклони въпросително глава — не смееше да се надява.
— Надзирателят ви помни, мрачни елфе — заяви гномът. — Най-почитаемият надзирател — Белвар Дисенгалп — се застъпи за вас и ще поеме отговорността за вашия престой тук!
— Значи… няма да умра?
— Не… освен ако не ни принудиш да те убием.
— И ще ми разрешите да живея сред вас? В Блингденстоун? — едва изрече въпроса си Дризт.
— Само това ни остава да решим — отвърна гномът. — Белвар Дисенгалп се застъпи за теб, а това значи много. Ще живееш с него. А дали положението ще се промени или не… — той не довърши изречението си, а само сви рамене.
Дризт беше свободен. Навън го придружаваха няколко стражи, но въпреки това разходката из пещерите на Блингденстоун обнадежди мрачния елф. Всичко в града на свиърфнеблите изглеждаше толкова различно от Мензоберанзан. Мрачните елфи бяха превърнали своята пещера в безмерно красиво произведение на изкуството. Градът на гномовете също беше красив, но се отличаваше с постройките си от естествен камък. Мрачните елфи смятаха, че пещерата на Мензоберанзан им принадлежи. Оформяха я и я красяха по свой собствен вкус, докато свиърфнеблите приемаха неподправения облик на своя град.
Блингденстоун не можеше да се сравнява по необятност с пещерата на елфите. Таванът й беше толкова висок, че не се виждаше; на големи разстояния един от друг се издигаха прекрасни замъци — затворени укрепления, зад които се помещаваха домовете на фамилиите в града. Домът на свиърфнеблите беше самата пещера. Целият комплекс зад огромните каменни врати, обковани с метал, представляваше една-единствена структура — укритие от вечно дебнещите опасности на Подземния мрак. Всичко изваяно и построено в Блингденстоун също беше различно — подпорните стени и дългите балкони бяха заоблени, гладки и плавно извити. В Мензоберанзан всичко бе ъгловато и остро като върховете на сталактитите. Из мрачния град се виеха улички, а терасите сякаш надничаха злокобно отвсякъде. Дризт си мислеше, че и двата града се отличаваха с характеристиките на расата, която ги обитаваше. Единият беше ръбест, а другият мек като чертите и сърцата — както си ги представяше мрачният елф — на неговите обитатели.
Домът на Белвар се намираше в едно закътано ъгълче на една от по-отдалечените пещери. Къщичката беше малка и каменна, построена около входа на една още по-малка пещерка. За разлика от повечето жилища на свиърфнеблите, това на Белвар разполагаше с врата. Един от гномите, охраняващи Дризт, почука на нея с дръжката на боздугана си.
— Приемете почитанията ни, многоуважаеми надзирателю! — извика той. — Доведохме мрачния елф по заповед на крал Шниктик.
Арестантът забеляза почтителния тон, с който охраната се обръщаше към Белвар. В онзи ден, преди повече от десет години, се беше уплашил за него. Чудеше се дали това, че Дайнин бе отрязал ръцете на злочестия гном не беше по-жестоко, отколкото да го убие. Осакатените трудно се справяха със суровата действителност на Подземния мрак.
Каменната врата се отвори и Белвар поздрави гостите си. Погледът му веднага се спря върху Дризт. Очите им се срещнаха по същия начин както преди десет години, точно преди да се разделят.
Мрачният елф видя тъгата в очите на надзирателя, но тя не беше изместила храбрата му гордост, макар и донякъде да я бе помрачила. Дризт не искаше да поглежда към осакатените му ръце — това щеше да събуди още неприятни спомени от онзи ужасен ден, но несъзнателно сведе поглед надолу по пълничкото тяло на Белвар към отпуснатите му ръце.
Забравил за страховете си, Дризт зяпна от учудване. Челото на чук, изработен от митрил, беше идеално прикрепено към дясната китка на Белвар. По повърхността му бяха гравирани сложни, но много красиви руни, изображения на земен дух и на няколко същества, каквито Дризт никога не беше виждал.
Приспособлението, прикрепено към лявата ръка на надзирателя не беше по-малко впечатляващо. То представляваше кирка от митрил, също гравирана с различни руни и изображения, от които най-впечатляващ беше летящият дракон, реещ се върху сплесканото острие на инструмента. Дризт можеше да усети магията в ръцете на гнома и разбра, че много други свиърфнебли — занаятчии и магьосници — бяха участвали в усъвършенстването на тези две приспособления.
Белвар позволи на елфа да разгледа новите му митрилни ръце, после отбеляза:
— Полезни са.
— Красиви са — прошепна Дризт, като говореше не само за чука и кирката. Инструментите наистина бяха прекрасни, но инкрустациите по тях бяха неописуеми. Ако един мрачен елф се завърнеше в Мензоберанзан, осакатен по такъв начин, той щеше да бъде отритнат, изхвърлен от собственото си семейство и принуден да се скита бездомен, докато някой негов сънародник не сложи край на мъките му. В обществото на мрачните елфи нямаше място за слаби и недъгави, но тук свиърфнеблите явно приемаха Белвар и се грижеха за него по най-добрия начин.