Дризт вдигна глава и погледна надзирателя в очите.
— Ти ме помниш — каза той. — Страхувах се, че…
— По-късно ще поговорим, Дризт До’Урден — прекъсна го гномът и на езика на свиърфнеблите се обърна към стражата: — Свободни сте да си вървите, ако сте изпълнили задълженията си.
— Както наредите, много почитаеми надзирателю — отвърна един от тях. Дризт забеляза как, като чу титлата си, Белвар леко потръпна. — Кралят ни изпрати не само като охрана, но и като ваши придружители, докато не разберем истината за този мрачен елф.
— Вървете си тогава — отвърна надзирателят, а силният му глас се бе извисил почти яростно. — Отдавна знам истината за този елф — добави той и се обърна към Дризт. — Нищо не ме заплашва.
— Простете многоуважаеми…
— Извинени сте — отвърна рязко Белвар, разбрал, че гномът от охраната се кани да възрази. — А сега си вървете. Застъпил съм се за него, сега той е моя грижа и няма от какво да се страхувам.
Придружителите на Дризт се поклониха ниско и бавно се оттеглиха. Белвар покани мрачния елф да влезе през вратата, после леко го обърна, за да може да види гномовете от охраната, които застанаха на пост до близките сгради.
— Прекалено много се тревожат за здравето ми — сухо отбеляза надзирателят на езика на мрачните елфи.
— Трябва да сте благодарен, че така се грижат за вас — отвърна Дризт.
— Не съм неблагодарен! — ядоса се Белвар и ярка червенина заля лицето му.
Дризт прозря истината в тези думи. Гномът не беше неблагодарен — това беше вярно. Той просто не смяташе, че заслужава цялото това внимание. Мрачният елф запази разсъжденията за себе си, не искаше да смущава повече гордия свиърфнебъл.
Домът на Белвар не беше богато обзаведен. Имаше само една каменна маса, един стол, няколко полици с наредени по тях гърненца и стомни, и камина, преградена с желязна решетка. В задната стаичка — тази, която се намираше в по-малката пещера — зад грубо издялания й вход, се помещаваше спалнята на надзирателя. Тя беше съвсем празна, с изключение на хамака, простиращ се от едната стена на стаята до другата. Съвсем нов хамак, приготвен за Дризт, бе проснат на земята. На стената, в дъното на помещението, висеше окачена кожена куртка, обшита с халки от митрил, а под нея имаше струпана цяла камара чували и кесии.
— Ще го окачим в другата стая — каза Белвар и посочи към хамака със своята ръка — чук. Дризт тръгна, за да го донесе, но надзирателят закачи мрачният елф с кирката си и го обърна към себе си.
— По-късно — обясни му той. — Първо ще ми разкажеш защо си дошъл — гномът спря погледа си върху изпокъсаните дрехи на Дризт и огледа мръсното му, изподраскано лице. Личеше си, че елфът е прекарал дълго време навън из тунелите. — Ще ми кажеш и откъде идваш — налага се да ми кажеш.
Мрачният елф седна тежко на каменния под и се облегна на стената.
— Дойдох тук, защото нямаше къде другаде да ида — честно си призна той.
— Кога напусна града си, Дризт До’Урден? — попита го меко Белвар. Дори и когато шепнеше, силният глас на гнома сякаш звънтеше с чистотата на добре настроена камбана. Елфът се възхищаваше на емоционалния му диапазон и на това как успяваше да внуши искрено състрадание или страхопочитание само с лека промяна на тембъра.
Дризт повдигна рамене и се загледа в тавана, а в съзнанието си се връщаше далеч в миналото.
— Преди години. Изгубих представа за времето — промълви той и погледна към гнома. — Времето няма голямо значение в необятните проходи на Подземния мрак.
По опърпания вид на елфа си личеше, че казва истината, но въпреки това възрастният надзирател се учуди. Той се приближи към масата в средата на стаята и седна на столчето. Белвар бе виждал Дризт в битка, беше видял как мрачният елф победи земен дух, а това не беше никак лесно! Но ако казваше истината, ако наистина бе оцелял сам в земите на Подземния мрак толкова години, тогава надзирателят му дължеше много по-голямо уважение, отколкото изпитваше към него сега.