— Разкажи ми за приключенията си, Дризт До’Урден — подкани го Белвар. — Искам да знам всичко за теб, за да мога да разбера по-добре желанието ти да дойдеш в града на най-големия враг на твоята раса.
Дризт доста помълча — чудеше се как и откъде да започне. Вярваше на Белвар Дисенгалп, а и нима имаше друг избор? Но не беше сигурен, че той ще разбере това, което го бе накарало да остави сигурността, която му предлагаше Мензоберанзан. Нима Белвар, който живееше в такова задружно и приятелски настроено общество, можеше да разбере колко отвратително място бе Мензоберанзан? Дризт се съмняваше, но… нима имаше друг избор.
И така Дризт тихичко разказа последните десет години от живота си на възрастния свиърфнебъл. Разказа му за предстоящата война между дома До’Урден и дома Хюнет, за срещата си с Масой и Алтън, за това как се бе сдобил с Гуенивар, за жертвоприношението на Закнафейн — баща, учител и приятел на Дризт, и за решението си да остави своя народ и злата му богиня Лот. Надзирателят разбра, че елфът говори за мрачната богиня, която гномовете наричаха Лот, но не се впусна в обяснения за местното наименование на Кралицата на Паяците. Ако Белвар се бе съмнявал в истинските намерения на Дризт през онзи злощастен ден преди години, то сега повярва, че преценката му за него е била правилна. Гномът усети, че се е разтреперил, докато неговият гост му разказваше за живота си в земите на Подземния мрак, за срещата си с василиска и за битката със собствените му брат и сестра.
Надзирателят бе разбрал всичко, макар че Дризт нито му бе споменал за причината да потърси свиърфнеблите, нито за мъката си от самотата и страха, че е започнал да губи истинската си същност и я е заменил с първичните си инстинкти за самосъхранение. Елфът наближи края на разказа си, стигна до последните дни, преди да се реши да влезе в Блингденстоун, и започна да подбира по-внимателно думите си. Все още не бе наясно с чувствата си, страхуваше се, че не знае кой е в действителност, и не беше готов да излага всичко на показ, колкото и голямо доверие да имаше в новия си приятел.
Надзирателят го изслуша внимателно, без да го прекъсва и дори след края на разказа остана мълчаливо загледан в Дризт. Разбираше болката, която му носеха спомените. Не се нуждаеше от повече информация, нито го помоли да му разкаже подробности от личен характер, които елфът нямаше да е готов да сподели.
— Магга каммара — прошепна сериозно възрастният гном.
Дризт надигна глава.
— В името на камъка — обясни значението Белвар. — Магга камара.
— В името на камъка — съгласи се гостът.
Последва дълго и неловко мълчание.
— Интересна е историята ти — тихо промълви Белвар, потупа Дризт по рамото и влезе в долната стаичка, за да донесе хамака. Още преди елфът да е станал, за да му помогне, надзирателят беше закачил новото му легло на кукички, забити в стените. — Спи спокойно, Дризт До’Урден — пожела му Белвар, преди да влезе в стаята си. — Тук нямаш врагове. Няма и чудовища, спотайващи се пред каменната ми врата.
Най-почетният надзирател се оттегли в спалнята си и Дризт остана сам с обърканите си мисли. Чувстваше се неловко, но надеждата му със сигурност се възвръщаше.
8
Непозната
Както всеки ден от последните няколко седмици, Дризт наблюдаваше ежедневния труд, кипящ в града на свиърфнеблите, през отворената врата на Белвар. Имаше чувството, че животът му се намира в застой, че нищо не се случва. Откакто бе дошъл в този дом, не беше виждал Гуенивар, нито бе чувал нещо за нея; нямаше надежда, че скоро ще му върнат плаща пиуафуи, ризницата от митрил или оръжията. Дризт търпеливо приемаше всичко това, защото знаеше, че сега и той, и Гуенивар са много по-добре, отколкото, когато живееха в тунелите на Подземния мрак; знаеше, че свиърфнеблите няма да повредят статуетката, нито вещите му. Мрачният елф стоеше, наблюдаваше и оставяше събитията да се развиват по правилния и естествен начин.
Този ден Белвар беше излязъл и това беше един от редките случаи, в които надзирателят, който обичаше уединението, напускаше жилището си. Въпреки че рядко разговаряха — Белвар не беше от онези, които говореха само за да чуват звука на собствения си глас — Дризт осъзна, че гномът му липсва. Между тях бе възникнало силно приятелство.
Група млади свиърфнебли минаха наблизо и изкрещяха няколко думи на елфа, живеещ в къщата на Белвар. Това се бе случвало много пъти — по-често през първите дни след настаняването на Дризт. В началото се чудеше дали го поздравяват или обиждат, но сега мрачният елф разбра основното значение на приятелския поздрав. Белвар беше посветил част от времето си, за да го научи на основните думи от езика на гномите.