Дризт погледна към групичката. Трима младежи стояха неподвижни пред статуята на василиска, сякаш се преструваха на вкаменени от чудовището. От любопитство мрачният елф се приближи към вратата, за да погледа от там, и преди да е усетил какво прави, вече беше излязъл навън и вървеше към гномовете.
Щом се приближи, те прекъснаха играта си. Искаха да се запознаят с мрачния елф, за когото се говореше от седмици. Младежите се втурнаха към него, наобиколиха го и тихичко започнаха да го обсъждат.
Когато свиърфнеблите се струпаха около него, Дризт усети, че мускулите му се напрягат. Първичните инстинкти на ловеца в него го накараха да се почувства уязвим и застрашен. Мрачният елф събра всичките си сили и се помъчи да овладее чувствата си — започна непрекъснато да си повтаря, че тези гноми няма да го наранят и не са му врагове.
— Привет, мрачни елфе, приятелю на Белвар Дисенгалп — поздрави го един от тях. — Аз съм Селдиг. Сега съм само многообещаващ начинаещ, но след три години ще стана миньор — откривател.
Дризт не успя да разбере всичко казано от младежа — така бързо говореше той, — но разбра каква ще е бъдещата му професия. Белвар му бе разказвал за миньорите — откриватели, които пътуваха из тунелите на Подземния мрак, търсеха находища на минерали и скъпоценни камъни и се ползваха с най-голямо уважение в целия град.
След кратко мълчание елфът отвърна на поздрава:
— Здравей, Селдиг. Аз съм Дризт До’Урден — каза той и скръсти ръце пред гърдите си — не знаеше какво друго да направи. В Мензоберанзан, пък и навсякъде из Подземния мрак, този жест означаваше „мир“ и Дризт се надяваше, че гномовете ще разберат намеренията му.
Свиърфнеблите се спогледаха един друг, отвърнаха със същия жест и се усмихнаха, когато чуха облекчената въздишка на мрачния елф.
— Казват, че си живял в тунелите на Подземния мрак — продължи Селдиг и направи знак на Дризт да го последва до мястото, където играеха.
— Да, дълги години — отвърна той и закрачи след младия гном. Останалата част от групичката го последва почти плътно и това веднага събуди инстинктите му на ловец, но мрачният елф успя да ги овладее.
Компанията достигна до статуята на василиска, Селдиг седна върху нея и помоли Дризт да му разкаже няколко истории от своя живот.
Мрачният елф не беше сигурен, че ще се справи с разказа на езика на свиърфнеблите, но Селдиг и останалите не спираха да настояват. Накрая го убедиха. Дризт кимна и се изправи. Замисли се малко — опитваше да си спомни история, която ще се хареса на младежите — оглеждаше се наоколо из пещерата, търсеше нещо, което да го подсети… Погледът му се спря върху статуята на василиска.
— Това е василиск — обясни Селдиг.
— Знам. Срещал съм това същество — отвърна Дризт и се сепна от израженията на младите свиърфнебли. Всички, включително и Селдиг, се бяха наклонили леко напред, зяпнали от учудване, а в погледите им се четеше любопитство, ужас и възхищение.
— Мрачни елфе! Виждал си василиск? — скептично попита един от тях. — Истински, жив василиск?
Дризт се засмя, когато започна да разбира изумлението на младежите. Свиърфнеблите, за разлика от мрачните елфи, предпазваха най-младите членове на обществото си. Въпреки че тези гномове не бяха по-възрастни от Дризт, едва ли бяха напускали границите на Блингденстоун. На тяхната възраст мрачните елфи вече разполагаха с години практика в патрулните отряди, кръстосващи земите около Мензоберанзан. Това донякъде обясняваше поведението на гномовете, а и огромното чудовище не се срещаше често.
— Нали каза, че василиските не съществуват?! — ядоса се един свиърфнебъл и грубо блъсна друг по рамото.
— Не съм казвал подобно нещо! — отрече обвиненият гном и си върна за удара.
— Чичо ми е виждал василиск — похвали се друг.
— Драскулки по камъка, това е видял чичо ти! — изсмя се Селдиг. — Разправя, че това били следите на чудовището.
Дризт се усмихна още по-широко. Василиските бяха магически същества и се срещаха много по-често в другите измерения. Мрачните елфи, особено върховните жрици, често отваряха портали към тях и призоваваха чудовища, но в живота на лукавите гномове това едва ли се случваше. Малко бяха виждали истински василиск. Дризт се засмя с глас. Без съмнение още по-малко бяха тези, които се бяха завърнали, за да разкажат за срещата си с него.
— Ако чичо ти беше проследил следата и беше открил чудовището — продължаваше Селдиг, — сега щеше да си стои вкаменен някъде там из тунелите! А те уверявам — камъните не разказват подобни истории!