Пола се усмихна.
— Станало ти е гадно и си бил гладен — нали така?
Присвитите рамене на Торин се поотпуснаха леко.
— Е, да, и това също. Затова погледнах в хладилника, видях, че е останал пай с кайма от предната вечер, подгрях го в микровълновата печка и го изядох. А от мама все още нямаше вест.
— Обади ли се на някой от приятелите й?
Той отдръпна леко глава в израз на неразбиране.
— Как да се обадя? Не знам телефонните им номера, те са в телефона й, не са записани никъде другаде. На повечето дори не знам имената — той размаха ръка във въздуха. — И няма никакъв начин да ги търся, никъде няма такива записки на листчета като: „Доун от службата“ или „Меган от фитнеса“, или „Лора, съученичката ми“.
Пола осъзна правотата на казаното от него. Навремето, когато някой изчезнеше, проверяваха бележника му с адреси и телефони, номерата, които обикновено се намираха записани някъде край домашния телефон. А сега всеки носеше целия си живот със себе си и изчезнеше ли, с него изчезваха и възможностите да бъде проследен.
— Нямате ли роднини, на които би могъл да се обадиш?
Торин поклати глава.
— Баба ми живее в Бристъл с леля Рейчъл. Майка ми изобщо не е разговаряла с баща ми тази година, а освен това той е на служебна обиколка в Афганистан. Военен лекар е.
Пола си каза, че долавя в думите му нотка на гордост.
— А на работното й място? Сети ли се да се обадиш там?
Той се смръщи.
— Там отговарят на външни повиквания само през работно време. Вечер и нощно време аптеката работи само за нуждите на болницата. Така че, дори да се бях обадил, никой нямаше да отвори.
Пола си припомни каква беше като тийнейджър и се запита колко ли объркана щеше да се чувства, ако нейните уравновесени и почтени родители внезапно се бяха изпарили без предупреждение. Каза си, че ако се вземат предвид обстоятелствата, Торин приема доста добре това, което вероятно в неговите очи бяха само безсмислени въпроси, забавящи излишно търсенето на майка му. Именно способността да се отнася с разбиране към чуждата гледна точка бе помогнала на Пола да развие уменията си за водене на разпити. Сега й беше необходимо Торин да остане на нейна страна, да го накара да повярва, че някой проявява съчувствие към сегашното му положение, за да измъкне от него достатъчно сведения, с които да може да предприеме нещо полезно.
— И какво направи тогава?
Торин замига бързо и ожесточено. Срамуваше се или беше притеснен, Пола не можеше да прецени със сигурност кое от двете.
— Включих конзолата и играх на „Майнкрафт“, докато ми се доспа. Не знаех какво друго да направя.
— Добре си се справил. Повечето хора на твоята възраст биха изпаднали в паника. И какво стана на другата сутрин?
— Събудих се, преди да се включи будилникът. Първоначално си помислих, че съм се събудил, защото мама ходи из къщи, но се оказа, че не е така. Отидох в спалнята й и видях, че леглото й не е пипано — той отново задъвка долната си устна, в потъмнелите му очи се изписа тревога. — Не беше се прибрала. А тя просто не прави такива неща. Майката на един мой приятел например често не се прибира по цяла нощ и не му казва нищо. Беше ми ясно какво си мисли онзи дядка в приемната — „Горкото момче, майка му ходи да се чука насам-натам, а то ще научи последно“ — той се беше разгорещил, думите му се сипеха една през друга. — Но аз ви казвам, майка ми не е такава, наистина не е. Твърдо. Не. Освен това ние имаме нещо като домашно правило — ако някой ще закъснее, винаги праща съобщение на другия. Например, ако аз не успея да хвана автобуса или родителите на някой мой съученик ще ни вземат с кола. Или ако нея я задържат на работа. Каквото и да стане — оживлението му спадна рязко.
— И затова си дошъл тук.
Раменете му се отпуснаха.
— Не можах да се сетя какво друго да направя. Но на вашите хора не им пука, нали?
— Ако това беше истина, нямаше да седя сега с теб тук, Торин. Вярно е, че обикновено изчакваме да минат двайсет и четири часа, преди да започнем издирването на изчезнал човек — „Освен ако в случая не е замесена лесно уязвима личност“. — Но не и когато става дума за човек като майка ти, човек, който носи отговорност за дете или за стар човек например. Сега трябва да запиша някои данни за теб и майка ти, за да задвижа процедурата.
Почукване на вратата прекъсна думите на Пола. Преди тя да успее да каже каквото и да било, служителят от приемната надникна вътре.