— Главен инспектор Фийлдинг иска да знае колко още ще се бавите.
Той изобщо не се постара да прикрие задоволството си.
Пола го отпрати със снизходителен поглед.
— Разговарям със свидетел. Това ми е работата. Моля, предайте на главен инспектор Фийлдинг, че ще отида при нея веднага щом приключа тук.
— Ще предам думите ви.
Торин го изпрати с презрителен поглед, докато вратата се затваряше.
— Да не сте се накиснали? Задето разговаряте с мен?
— Върша си работата, Торин. Това е важното. А сега ще ми трябва малко обща информация.
Това не й отне много време. Торин беше четиринайсетгодишен ученик в училището „Кентън Вейл“. Бев, трийсет и седемгодишна, беше главен фармацевт на болницата „Брадфийлд Брос“, преди осем години се беше развела с Том, който понастоящем служеше в Камп Бастиън1. Торин и Бев живееха в къща близнак на улица „Грешън Райз“ №17, в квартал Кентън, Брадфийлд. Нямаше никаква причина Бев да не е там, където би трябвало да бъде.
Нямаше предистория на душевни заболявания или депресии. Не беше известно да е имала финансови неприятности — като изключим онези, с които се примиряваха всички служители в държавния сектор напоследък.
Пола записа номерата на мобилните телефони на майката и сина и остави химикалката.
— Имаш ли снимка на майка си?
Торин се порови в телефона си, после го обърна към нея. Пола разпозна Бев на снимката — което невинаги се случва със снимките на смартфон. Лицето й беше снимано в едър план, на някакъв слънчев плаж. Имаше гъста руса коса, сини очи — нито много светли, нито много тъмни, овално лице с правилни черти. Приятна на вид, но не чак зашеметяваща красавица, с весела усмивка, която оживяваше лицето й и очертаваше бръчици около устата и край очите. Когато видя снимката, Пола си припомни, че бе намерила Бев за привлекателна. Не можеше да се каже, че чак е изпитала физическо желание към домакинята им онази вечер. По-скоро призна пред себе си, че Бев е неин тип също като Карол Джордан. Притежаваше онова специфично съчетание от черти, цвят на косата и тен, което винаги бе привличало вниманието й. Интересното бе, че доктор Елинор Блесинг не отговаряше на това описание. Пола съзнаваше, че жената, с която живее, е красива; сърцето й винаги трепваше, когато видеше хубавата й тъмна коса, прошарена тук-там със сребърни нишки, или усмихнатите й сиви очи. Но външният вид на Елинор Блесинг не бе онова, което привлече вниманието на Пола, когато се запознаха. Добротата й бе това, което винаги я издигаше над всякакви блондинки. Така че да, имаше момент, в който тя бе оценила привлекателността на Бев. И ако тя бе я оценила, вероятно не беше единствената.
— Може ли да пратиш това на електронната ми поща? — тя отвори нова страница в бележника си, написа номера на мобилния си телефон и адреса на електронната си поща, откъсна листа и го подаде на Торин. — Тя има ли някакви белези, родилни петна, татуировки? Това улеснява проверката в местните болници — в случай, че е претърпяла злополука и са я откарали някъде без чантата й.
Той погледна листчето, което Пола му бе дала, после очите му отново срещнаха нейните.
— Има татуирана синя птица на лявото рамо. А на десния глезен има белег — беше го счупила и трябваше да й поставят пирон. Пола си го записа бързо.
— Това ще ни бъде от полза.
— И какво ще предприемете, за да намерите майка ми?
— Ще телефонирам тук-там. Ще поговоря с колегите й.
— А какво ще стане с мен?
Въпросът беше уместен. Торин беше непълнолетен и Пола беше наясно, че е длъжна да се обади в социалните служби, да изпратят от там човек, който да се грижи за него. Но пък можеше и Бев да опровергае професионалното безпокойство на Пола. Все още бе възможно тя да се появи — смутена, обзета от неловкост след нощта, прекарана някъде извън дома. В такъв случай възпирането на процедурата, задвижена от социалните работници, би било кошмарно и за майката, и за сина. Тя би била заклеймена като „неадекватна майка“, а него биха класифицирали като „изложен на риск“. Такова нещо можеше да се отрази дори на служебните й позиции. На Пола не й се искаше да обременява съвестта си с нещо подобно.
— Защо не отидеш на училище?
— Както обикновено?
Тя кимна.
— Прати ми съобщение, когато приключиш, и тогава ще решим какво да правим по-нататък. Да се надяваме, че тя ще се появи на работното си място и всичко ще приключи — опита се да му вдъхне увереност с усмивка, която да съответства на тона й.