— Тръгна си — каза Елинор и въздъхна. — Следобедът не беше лесен. Тя иска да вземе Торин в Бристъл със себе си.
— Това е добре, нали?
— Само че Торин не иска да замине. Аргументите му са съвсем основателни — приятелите му са тук, училището му, групата, в която пее….
— Значи участва в група?
— Пее, доколкото разбирам. Кой да знае? Освен това иска да живее на място, което да съхранява спомени за майка му. Не иска да бъде изтръгнат от корен и пресаден в някакъв непознат град, да заживее с хора, които почти не познава.
— Както сама казваш, звучи разбираемо — Пола загледа по-внимателно Елинор, съзнавайки, че зад думите й се крие още нещо. — Е, и?
— Всъщност не е „и“, а „но“. Но тук той няма роднини. А е едва четиринайсетгодишен — тя си пое дълбоко дъх. — Иска да живее при нас, Пола. Поне докато баща му не се върне в страната.
Очите на Пола се разшириха.
— Да живее тук? С нас?
Елинор отметна един кичур, паднал пред лицето й.
— Не мисля, че мога да му откажа.
Кривата усмивка на Пола показваше, че е наясно с положението.
— Ако предположим, че изобщо си искала да откажеш. Елинор, това не влиза в моя план за бъдещия ми живот — да отглеждам чуждо дете в ученическа възраст.
— Засега той е добро момче, Пола. А онова, което ще се случи с него занапред, ще реши дали ще си остане добро момче. Знаеш, че е така. В своята професия всеки ден се сблъскваш с млади хора, които са резултат от сбъркано възпитание. Същото се случва и с мен. Винаги има такива в спешното отделение. Мисля, че трябва да се съгласим.
— А какво казва леля Рейчъл?
— Това никак не й харесва. От друга страна, имам чувството, че леля Рейчъл не харесва много страни на живота си. В крайна сметка бащата трябва да реши. Може да се окаже, че според него най-лошото, което може да се случи със сина му, е да бъде оставен на грижите на две дърти лесбийки. Но докато това се случи, според мен не бива да изоставяме Торин. Той иска да бъде с нас, и ми се струва, че тъкмо ти си това, от което се нуждае.
Пола продължи да нагъва яхнията. Внезапно осъзна колко е била прегладняла.
— Като че ли моето мнение няма особено значение в случая — възражението й беше напълно формално, което бе ясно и на цвете. Ставаше дума по-скоро за кротък израз на колебание, отколкото за основателен протест.
— Като че ли ти някога би отказала да направиш това, което е редно. Хайде, изяж си яденето и започвай да търсиш Карол Джордан.
Пола се усмихна.
— Вече ми хрумна една идея.
43.
Националната кухня, чиито тънкости Марко Мейдър познаваше благодарение на майка си, беше една от най-здравословните на света. По същество южноиталианската храна беше селска, прекалено бедняшка, за да включва някакви редки или скъпи съставки. Почиваше на няколко вида лесни за отглеждане зеленчуци и подправки, маслини и зехтин, включваше сирена, правени от млякото на издръжливите местни породи кози и овце, и малко месо от дивеч и птици. Но парите бяха развалили и нея, както и много други неща в съвременния живот.
Тази скромна, но вкусна кухня се беше разраснала, както става с тлъстините по кръста и корема, и вече включваше какви ли не тежки храни. Предлагаше се специално бутилиран зехтин, в който се топяха късчета от обогатени видове хляб; в сосовете и рагутата се добавяха много сметана и масло, а и месото в тях беше повече, отколкото хората, създали някога тези рецепти, биха изяли за месец; пълномаслени сирена от крави, които са пасли само трева; както и безброй вкусни специалитети от свинско месо. Италианската кухня в най-лошия си вариант се беше превърнала в способ за затлъстяване и запушване на артериите.
И Марко се възползваше на драго сърце от този способ. Храната, която готвеше ежедневно за тях, беше претъпкана с калории и холестерол. Мари я обожаваше, но се опитваше да се бори с ефекта й, като не закусваше и се хранеше само с лека и здравословна храна на обяд. Марко, който работеше у дома, на бюрото си, можеше да разчита единствено на волята си, за да избягва тази храна през деня, а волята му изневеряваше обикновено поне по веднъж между закуската и вечерята. Дълго време естественият му метаболизъм му беше помагал да овладява малко или повече нарастването на теглото си. Но с постепенното приближаване на средната възраст и килограмите започнаха да се трупат. Панталоните му отесняха, а и бедрата му се триеха едно в друго, когато вървеше.