Настана продължително мълчание. Тя дочу драскането, когато той започна да почесва наболата си брада.
— О, по дяволите — каза той накрая. — Защо си играем на глупави игрички? Тя живее в старата къща. В къщата на брат си. Заела се е да я оголи до основи. Вече не е останало нищо, по което да личи какво се е случило там.
— Благодаря ви. Дължа ви една бира, сър.
— И още как. Но ще мина и без нея. Не ви харесвам аз вас, брадфийлдските копелета. Това важи за Джордан, както и за всички останали. Така че на мен ми стига удоволствието, че съм издал къде е. И шофирайте предпазливо, сержант, ние тук не обичаме рисковото шофиране.
Той затвори, преди тя да успее да каже още нещо. А сега вече минаваше девет и единственото, което не й позволяваше да изпадне в пълно отчаяние, беше навигационната система на колата. Всички пътища изглеждаха еднакво, обрасли от двете им страни с дивата трева, покрила тази пустош, или оградени с каменните стени, зидани без хоросан, които, килнали се насам-натам като пияни, явно все пак не падаха. От време на време по някоя светлина примигваше в мрака, когато тя минаваше покрай няколко скупчени на едно място сгради с претенциите да представляват село. Най-накрая от едната й страна се очерта силуетът на голяма постройка и гласът от навигационната система заяви с наставнически тон:
— Достигнахте крайната точка на вашия маршрут.
Пола насочи колата към мястото за паркиране и изключи двигателя. Почувства, че й призлява.
Въпреки това се принуди да излезе от колата и тръгна по каменните плочи към къщата. Охранителното осветление се включи и тя примигна заслепена. Нощната тишина беше разкъсана от кучешки лай, подобен на внезапен залп, приглушен от дебелите каменни стени на къщата. Куче? Карол Джордан, типичната любителка на котки, имаше куче? Дали Франклин й беше казал истината? За миг Пола се запита дали да не си тръгне. Но нали беше изминала толкова път до тук, можеше поне да почука на вратата.
Когато вдигна ръка към черното желязно чукче, вратата се открехна — достатъчно широко, за да види през него познатото лице. Карол Джордан като че ли не се зарадва да я види, а и кучето, промушило муцуна край коляното й, не изглеждаше по-добронамерено. Ниското му, гърлено ръмжене би накарало повечето разумни хора да бъдат нащрек.
Пола се опита да се усмихне.
— Дали има възможност да получа чаша кафе? Няма „Коста“ на много мили наоколо.
— Това ли е най-доброто, което ти хрумна, за да ме накараш да те поканя вътре? За бога, не си зарязвай работата, за да правиш кариера като търговски пътник — вратата не помръдваше. — Дай ми една смислена причина, за да отворя.
Пола си напомни, че Карол вече не й е шеф.
— Защото шибаният път, който изминах до тук, е адски дълъг, и навън е сковал адски студ. Това са аргументите на съобразителния човек, а ако искаш искрен отговор — би трябвало да отвориш шибаната врата от приятелски чувства.
Карол повдигна вежди.
— Значи смяташ, че сме приятелки?
— А ти не мислиш ли така? Пазили сме си гърбовете в продължение на години. Винаги съм смятала, че се харесваме една друга. Изпитвахме и взаимно уважение. Никога не съм си представяла, че ти няма да бъдеш част от бъдещето ми — Пола се изчерви, питайки се дали не е прекалила. Въздържаността на Карол по отношение на личния живот беше също толкова типична за нея, както и това, че приемаше преследването на престъпници за своя мисия.
Карол сведе поглед.
— Не съм сигурна, че приятелството е една от моите стихии.
— Никога няма да разбереш дали е така, ако упорстваш да бягаш от всички, които държат на теб. Е, ще ме пуснеш ли да вляза, преди да ми е замръзнал задникът?
Отговорът беше някакво подобие на усмивка. Карол отвори вратата и направи крачка назад. Щракна с пръсти и кучето легна в краката й.
— Заповядай.
Пола се озова насред строителна площадка, на която ремонтната дейност беше в ход. На пода бяха поставени два индустриални прожектора в противоударни кутии, чиито лъчи предизвикваха сложна игра на светлина и сенки, която пречеше да се види ясно общата картина. Пола забеляза магарета за рязане на дърво, работен тезгях, оголени каменни стени, тук и там се виждаха навити на макари кабели и жици.
— Странно — каза тя. — Никога не съм те виждала като кралица на домашните ремонти. Или чак сега откриваш спотаената си мъжественост?
— Това е психотерапия. Разрушавам миналото и градя бъдещето.