— И последния път пиеше прекалено много — каза Пола, съзнавайки, че се движи по тънък лед.
Карол присви устни.
— Тони винаги е споделял прекалено много неща с теб.
Пола поклати глава.
— Тони никога не е казвал за теб нещо неуместно. Знам, че пиеше прекалено много, защото продължаваше да прекаляваш с пиенето и когато започна да организираш отдела за особено тежки престъпления. Да не мислиш, че не сме знаели за бутилчиците с водка в чантата ти и за четвъртинките в чекмеджето на бюрото ти?
Карол я изгледа така, сякаш Пола й беше ударила шамар.
— И никога не сте казали нищо? Знаехте, че пия на работното си място и никога не сте споменали нищо за това?
— Разбира се, че не. Дори Сам Натегача проявяваше достатъчно здрав разум. Освен това, защо да го правим? Ти не си се търкаляла пияна-заляна. Пиенето не ти е пречило да ръководиш екипа.
— Господи, през ум не ми е минавало, че всички знаете. И аз съм се мислела за детектив — Карол се извърна смутено. — Е, защо си тук? Каква е истинската причина? Защото, ако просто носеше маслиновата клонка на помирението, Елинор щеше да е изпратила по теб кутия с домашните й сладкиши.
Времето за шеговития разговор, изграждащ нови мостове, приключи. Дойде моментът да разкрие действителния повод за идването си.
— Тук съм, защото главен инспектор Фийлдинг арестува Тони по обвинение в убийството на две жени.
Карол я зяпна с отворена уста. Чашата й застина на половин път към устните й, и докато осмисляше чутото, по лицето й се изписваше все по-явен отказ да повярва. Тя протегна врат напред, като че ли полагаше усилие да чува по-ясно.
— Я повтори — каза тя, очевидно изпълнена със скептицизъм.
— Тази вечер повикахме Тони на официален разпит, а после тя реши да го арестува. Това е лудост. Аз знам, че е лудост, и ти го знаеш. Но съществуват доказателства. А Фийлдинг не е в състояние да види човека отвъд доказателствата. Той се нуждае от твоята помощ.
Карол остави чашата с кафе и вдигна ръце.
— Ей, по-полека. Аз вече не съм ченге, Пола.
— Мислиш, че не знам ли? Тъкмо затова той има нужда от теб, а не от мен. В момента аз се движа по острието на бръснача. Не би трябвало да ти разказвам всичко това. Ако Фийлдинг разбере, ще съм свършена. Ще ме очаква блестяща кариера в Пътна полиция.
Карол се намръщи.
— Защо тогава дойде?
— Нали ти казах. Тони има нужда от твоята помощ. Той е безнадежден случай. Карол, ти знаеш най-добре от всички какво представлява Тони. Въобразява си, че само защото е невинен, нищо лошо не може да му се случи. А ние и двете знаем колко наивно е подобно убеждение.
— Напълно съм съгласна с теб — отвърна Карол. Гласът й беше образец на хладно трезвомислие. — Но защо смяташ, че ще хукна да му помагам?
Сега беше ред на Пола да се стъписа.
— Защото… — тя не можеше да се принуди да произнесе опасната дума, започваща с „л“. — Защото е твой приятел?
По лицето на Карол се изписа горчивина, с горчивина беше пропит й гласът й.
— Огледай се, Пола. Знам, че не си виждала онова, което се случи тук, но само си представи картината. И после си представи двама души, които обичаш, в центъра на тази картина. Това преживях аз, когато Тони не оправда доверието ми. Той ми измени. Не свърши работата си, както трябва, а ние платихме за това. Аз, родителите ми, брат ми и жената, която той обичаше.
Пола поклати потресено глава.
— Не е възможно да обвиняваш Тони. Той е психолог, не е ясновидец. Как би могла да очакваш, че ще разгадае в подробности плановете на Ванс? Онова, което Ванс извърши, беше извън всякакви класификации на отмъщението. Никой от нас, нито един от нас не бе помислил и за миг, че са застрашени хората, които обичаме. Карол, знам, че страдаш. Знам и как скръбта обърква мисленето ни. Вярвай ми, знам го. Но човекът, който ти причини това, беше Ванс. Не Тони.
Карол бе стиснала упорито уста.
— Негова работа е да се досеща за онова, което не би хрумнало на нас, останалите. А за грешката му платиха много хора, само той — не. Майкъл и Луси, Крис, онзи работник в конюшните, родителите ми, аз. Дори Ванеса пострада повече от него.
— И не мислиш, че това не го измъчва всеки ден? Мислиш, че не го разкъсва чувство на вина? Гледах го как страда от съзнанието, че се е провалил. Вярвай ми, Карол, не можеш да му вмениш повече вина от тази, с която се е натоварил сам. Колко ще продължава това? Неговото чувство, че се е опозорил и твоето желание да го виниш? Нима ще допуснете това да реши останалата част от живота ви? Защото, ако трябва да бъда честна, от моя гледна точка това е колосално похабяване на два човешки живота — думите излетяха от устата на Пола, преди тя да успее да ги спре. В миналото никога не бе имала възможност да оспори решенията на Карол; чиноподчинението винаги я възпираше.