Тони се понамести на неудобното легло. Ако не беше разочаровал Карол толкова тежко, никога не би се озовал в такова положение. Тя просто не би допуснала да се случи такова нещо. Независимо от подреждането на картите в негов ущърб, тя би била на негова страна, защото знаеше на какво бе способен и на какво — не.
Той си позволи да се усмихне кисело. Никой не познаваше границите на възможностите му по-добре от Карол. Винаги си беше казвал, че тя би се чувствала по-добре без него, че сигурно има други мъже, които в сравнение с него биха могли да й дадат повече от онова, от което се нуждаеше. Но тя или не търсеше, или просто не успяваше да срещне подходящи мъже. До смъртта на брат й беше приемала тяхната непълна и неясна връзка за напълно задоволителна. А после двамата се натъкнаха на нещо, което отвори между тях такава дълбока пропаст, че нищо не би могло да я затвори. Нито общото минало, нито взаимното разбиране. Нито дори любовта.
Обзет от раздразнение, Тони скочи на крака. Ако седенето и лежането бяха тормоз, тогава щеше да крачи. Шест крачки в едната посока, обръщане на деветдесет градуса, осем крачки в другата посока. Шест, осем. Шест, осем. Трябваше да престане да се терзае за Карол. Тя си отиде. Нямаше да се появи, за да го измъкне от кашата, в която се бе забъркал този път. Всичко свърши. Той беше сам. Можеше евентуално да разчита на малко приятелска помощ. Шест, осем.
И така, трябваше да се намери обяснение на петното кръв. Други щяха да търсят потвърждение на неговата версия, след като веднъж успееше да проникне дълбоко в съзнанието си, за да открие истината. Същото важеше и за отпечатъка. И той не му подсказваше нищо.
— Знам, че през по-голямата част от времето живея в мислите си, но човек би предположил, че ще си спомня кога съм вземал в ръце чужд телефон — възкликна той гласно от яд.
Спря да крачи и опря чело на хладната бетонна стена. Затвори очи и отпусна рамене. Съзнателно започна да отпуска мускулите си от главата към врата и ръцете.
— Мисли за кръв. За твоята кръв. Кървене. Кървене, достатъчно, за да останат следи от него по някой друг — каза той гласно. Например коляното. Онзи път, когато изпаднал и пристъп на безумие пациент беше се развилнял с брадвата от противопожарния комплект и Тони се бе опитал да го успокои. Но това беше преди години, дълго преди Надя Вилкова изобщо да дойде в Брадфийлд. Два пъти се беше порязвал в кухнята, непривикнал към внезапните полюшвания на лодката. Но в тези случаи край него нямаше никой, пък и не беше текла много кръв. Трябваше да е нещо, случило се, докато е бил на работа. В „Брадфийлд Мур“. Призова в спомените си болницата, сякаш се канеше да прави из нея обиколка с посетител, за да му я представи. Регистратурата. Заключените врати, безличните коридори. Кабинетът му, стаите за терапевтични сеанси.
И тогава си спомни. Внезапно картината се изправи пред очите му, кристално ясна до последния детайл, като заснета в „Техниколор“. Той вдигна ръце и извика:
— Алилуя, дявол да го вземе!
Обяснението за пръстовия отпечатък можеше да почака. ДНК-пробата беше решаващото доказателство, а той вече знаеше как кръвта се е озовала там.
Тони се ухили, Пола щеше да бъде доволна. Сега оставаше само да се сети за нещо, което би ги насочило към истинския убиец на жени, приличащи на Карол Джордан.
46.
Докато Тони се ровеше в спомените си, на друго място се провеждаше следният разговор:
— Бронуен Скот на телефона.
— Обажда се Карол Джордан.
Мълчание.
— Искате да кажете, главен инспектор Карол Джордан?
Говореше предпазливо, много предпазливо.
— Бивш инспектор. Вече не съм ченге. Но вие, предполагам, сте все още най-добрият адвокат в Брадфийлд?
— Големи хвалебствия, госпожо Джордан. А пък аз винаги съм си мислела, че ме мразите.
— Не е необходимо да ви обичам, за да оценявам професионалните ви качества.
— Е, на какво дължа това обаждане? Предполагам, че не ми звъните посред нощ само за да укрепите самочувствието ми. Не ми казвайте, че някой се е осмелил да арестува вас.