Ужасът и изненадата, изписани по лицето на жената, й придаваха почти карикатурен вид. Ръцете й рязко се вдигнаха, за да защитят очите й от болезнения сблъсък със светлината. Той видя през решетката на пръстите как клепачите й трепкат. Обикновено предпочиташе да се хвърля незабавно в атака, да не им дава време да дойдат на себе си. Но този път нямаше нищо против да изчака, да предвкусва с удоволствие нейната реакция.
Очите й постепенно привикнаха към светлината. Свали едната си ръка от лицето си и се опита да прикрие гърдите си. После надникна плахо през пръстите на другата си ръка.
— Ти?
Удивлението беше причина гласът й да прозвучи треперливо и неуверено.
— Ето какви са условията. Ако крещиш, ще ти причиня болка. И ще залепя устата ти, за да не крещиш никога повече. Ясно ли е?
Тя прехапа долната си устна и кимна, с широко отворени очи.
— Аз съм съпругът, ти си съпругата.
Сълзите преляха и рукнаха по бузите й.
— Аз си имам съпруг — прошепна тя едва чуто.
Той поклати глава и се усмихна снизходително.
— Преди си имала друг съпруг. Сега имаш мен. Връщане назад няма.
53.
След разговора с Карол Пола беше прекалено превъзбудена, за да се прибере у дома. Не обичаше да прехвърля напрежението си на Елинор, особено когато тя си имаше достатъчно големи грижи. Като например едно наскоро осиротяло момче в стаята за гости.
Затова Пола се упъти към Темпъл Фийлдс, където гей общността живееше в тясна близост с проститутките и посетителите в стриптийз-баровете. Много от колегите й имаха Темпъл Фийлдс за долнопробната част на Брадфийлд, но тя се чувстваше на място тук. Беше на такава възраст, че помнеше времето, когато хомосексуалистите бяха извън закона, а не като сега — глезени деца на едно коалиционно правителство, което отчаяно се опитваше да установи контакт с гласоподавателите, ненавършили четиридесет години. В онези стари времена Темпъл Фийлдс беше едно от малкото места, където човек можеше да не крие сексуалната си ориентация, и тя все още се наслаждаваше на пулсиращото оживление в квартала, независимо от по-скорошните спомени, с които професията й я бе принудила да свързва тези улици.
Пола тръгна към „Дарлингс“ и си проправи път през блъсканицата към бара. После, с бутилка белгийска бира в ръка, тя се запровира към малкия вътрешен двор в дъното на кръчмата. Навремето там складираха празните каси. Сега заведението можеше да се похвали с поставените в дворчето външни отоплителни лампи и високи коктейлни масички — на това място пушачите можеха да стоят дори посред зима. Тя видя две познати жени и отиде при тях, остави бирата си на масичката и веднага запали цигара.
Поклюкарстваха, посмяха се на един нов телевизионен сериал, чиито героини бяха лесбийки, като избягваха тактично да разговарят на професионални теми. След като изпуши две цигари, Пола допи бирата си, извини се и си тръгна, чувствайки, че е успяла да свали стреса до поносимо ниво.
Когато Пола се прибра, къщата беше потънала в тишина и мрак. Тя остави чантата и ключовете си на масичката в антрето, после се упъти към кухнята, за да изпие още една бира, преди да си легне. Извади една от хладилника и тръгна към задния двор, за да пуши навън. Внезапно нещо в сенките зад бара в кухнята се раздвижи, Пола се стресна и едва не изпусна бирата си.
— Божичко! — възкликна тя и отстъпи крачка назад. Очите й се разшириха уплашено.
— Аз съм — каза Торин, когато силуетът му изплува от сенките.
Пола посегна към ключа и запали лампите под стенните шкафове. В меката им светлина видя, че той е облечен в онова, което в наши дни минава за пижама — развлечени карирани панталони и сива тениска с остро деколте.
— Едва не ми докара инфаркт — упрекна го тя, бутна вратата към двора и я отвори широко.
— Съжалявам — той сякаш всеки момент щеше да избухне в плач. — Не можах да заспя — посочи полупразната чаша с мляко на бара. — Мама винаги казваше, че млякото помагало на заспиването. Говореше нещо за калция. Но като че ли не върши работа — той се покатери на едно от високите столчета.
Пола излезе пред прага с бутилката бира в ръка, запали цигара и направи гримаса, когато усети лютивия вкус на дима в устата си. Защо човек съзнаваше, че е достигнал дневния лимит на удоволствието от цигарите, едва когато изпушеше една в повече? И какво, по дяволите, можеше да каже на това нещастно хлапе, което да не е някакво ужасно клише?