— Предстои ти да прекараш доста неспокойни нощи — каза тя неуверено. — Единственият съвет, който мога да ти дам, е да не позволяваш това да те изнервя прекалено. То е естествено. Това е част от скръбта.
— Какво ме очаква, Пола?
Гласът му трепереше.
„Доста неприятности“.
— Няма да те лъжа. Известно време ще ти е много гадно. Ще се чувстваш като жива рана, като че ли някой е одрал вътрешностите ти с лъжица. Ще имаш чувството, че сълзите ти ще рукнат при всяка несъобразително изтървана пред теб дума. Ще ти се струва, че нищо в живота ти няма да бъде наред — никога вече. Но можеш да ми вярваш, всичко това минава. Това не означава, че майка ти вече няма да ти липсва или ще престанеш да я обичаш. Просто по някакъв начин усещането става поносимо.
— Не знам. Ако стане така, това като че ли би означавало, че я предавам.
Тя си спомняше отлично това усещане. Когато колегата й Дон Мерик загина, тя възприемаше всеки ден, в който отиваше на работа, като част от едно непрестанно предателство към паметта му.
— Ако не живееш живота си колкото е възможно по-пълноценно, това би означавало да я предадеш наистина. На пътя ти се е изправило сериозно изпитание, Торин. Когато пред теб се изправи тежък избор, винаги можеш да си зададеш въпроса какво би накарало майка ти да се гордее с теб — Пола си дръпна за последен път и изхвърли полусмачканата цигара в пепелника, чието присъствие Елинор търпеше с нежелание на скъпоценната си веранда. Върна се и седна на стола до него.
— Искам да убия човека, който е направил това с нея — каза той, взирайки се мрачно в млякото си.
— Знам.
— Но по-лошо е съзнанието, че дори ако той се изправи пред мен, няма да мога да го направя. Аз съм просто едно хлапе, Пола. И не мога да направя нищо, за да го накарам да почувства каква мъка е причинил на всички, които я познаваха — той удари с юмрук по плота. — Чувствам се жалък.
— Ние правим всичко по силите си, за да го изправим пред правосъдието. Няма да бъде онова диво правосъдие, което изисква всеки от нас, когато страда, но то ще му отнеме всичко, което за повечето хора придава смисъл на живота — тя постави ръката си върху неговата. — А ти всъщност си по-добре от него, защото си заобиколен от хора, на които не им е безразлично как се чувстваш. А когато ние го заловим, неговите приятели ще се стопят в мрака. Семейството му ще се отрече от него. Той няма да има нищо. Ти винаги ще имаш повече от него.
Торин не изглеждаше убеден.
— Иска ми се баща ми да си е у дома — той се засмя треперливо. — Само да ме чуе човек — четиринайсетгодишен, а хленча за татко като малко дете.
— Естествено е да имаш нужда от баща си. Няма значение на каква възраст си — загубиш ли родител, имаш нужда някой, който те обича да се погрижи за теб. Съжалявам, че баща ти не може да дойде, но ние ще направим всичко по силите си за теб, Торин. Не крий чувствата си. Въпросът какво ще си помислим за теб не бива да те измъчва — защото ние мислим, че си чудесно момче.
И в този момент раменете му се затресоха от хлипове, дълбоки, задъхани ридания, които изпълниха всичко наоколо с болката му. Пола стана и го притисна към себе си — не знаеше какво друго може да направи. Имаше чувството, че прегръща извънземно — докосването на тялото му, слабият момчешки мирис на кожата му, начинът, по който тръпките на скръбта му преминаваха в собствените й гърди, всичко това беше напълно ново за нея. Досега бе предполагала, че най-доброто, което може да направи за Торин, е да открие убиеца на майка му. Сега започна да разбира, че този случай ще постави пред нея много по-високи изисквания.
И тогава телефонът й иззвъня.
54.
Сънят бе отлетял далече от Тони. Самото пребиваване в една стая с Карол беше върнало цялото му същество към живот. Беше си представял толкова различни сценарии, според които бремето на скръбта и загубата разрушаваха личността на Карол, че облекчението да я види във видимо добро състояние го изпълваше с оживление, независимо от факта, че беше затворен в тази миризлива килия, без преки изгледи да излезе от нея като свободен човек.
Прехвърли наум списъка на всичко, което бе отбелязал. Тя винаги бе успявала да измами времето, винаги бе изглеждала по-млада от годините си, но сега вече миналото й бе започнало да взема своето. В неговите очи тя беше все така привлекателна, но цветущата й свежест бе започнала да избледнява, отстъпвайки място на външен вид, който разказваше по-мрачна история. Но поне изглежда спеше добре. Тъмните сенки, появяващи се редовно под сиво-сините й очи, когато тя будуваше през по-голямата част от нощта, търсейки разрешение на сериозни престъпления, вече ги нямаше, но в погледа й все така се таеше умора.