След това напусна длъжността на главен инспектор към Брадфийлдската полиция и, съгласно наученото от Пола, само няколко дни по-късно вече не можеше да бъде открита и в дома на родителите си. „Потърсих я на мобилния, но той не функционираше. Тогава се обадих в къщата и разговарях с баща й. Не беше много склонен да дава сведения, но поне призна, че вече не живее с тях. Или наистина не знае къде е тя сега, или не иска да каже“, бе му съобщила Пола. А като познаваше умението на Пола да разпитва хората, Тони предполагаше, че Дейвид Джордан наистина не знае къде живее сега дъщеря му.
Не можеше да престане да се пита как се бе случило това. Като професионалист той не би я посъветвал да отиде да живее при родителите си предвид свързаните с това обстоятелства. Брат й беше мъртъв, убит от престъпник, когото Тони и Карол не бяха съумели да заловят навреме. А тъгата по принцип пораждаше нужда да се търси виновник. Кое бе разделило Карол от родителите й — нейното чувство на вина или тяхната мъка?
Както и да се бяха развили събитията, нещата бяха свършили вече. Тони беше готов да се обзаложи, че е така. А тъй като Карол изпитваше нужда да обвинява него за смъртта на Майкъл и Луси, защото той не бе успял да прецени достатъчно бързо какво беше замислил Ванс, следователно тя щеше да го вини и за раздялата с родителите си. Към едната вина се добавяше нова.
Тони потри очи с кокалчето на свития си пръст. Той беше човек, който би искал да узнае къде се бе скрила Карол Джордан. Рано или късно щеше да му се наложи да събере хора да предприеме нещо по този въпрос — или да се откаже от нея.
8.
Гартънсайд беше квартал, в който никой не би се заселил по свой избор. Дори по времето, когато са били издигнати по възможно най-икономичен начин редовите къщички по тесните му улици — в края на деветнайсети век, първите им обитатели са били наясно, че те ще се превърнат в бордеи само за десетилетие. Тънките стени означавали, че тук ще има постоянни проблеми с влагата и студа. Евтините материали, ползвани при строежа, означавали много малка възможност за запазване на личното пространство. Външните тоалетни и липсата на бани не помагали никак за хигиената и доброто здравословно състояние на фабричните работници, изпълнили двустайните къщички до пръсване. Гартънсайд се превърнал в безрадостно убежище на хора, лишени от помощ и надежда, както и на новопристигналите в града. Единствено на имигрантите понякога се удавало да се измъкнат от задънените му улички.
Накрая, в един от последните си пристъпи на инициативност за двайсети век, общинският съвет на Брадфийлд бе решил да изравни Гартънсайд със земята и да издигне на негово място планиран жилищен комплекс от по-просторни къщи с места за паркиране отпред и малки градинки отзад. Десетилетие по-късно първата фаза — опразването на къщите от сегашните им обитатели и разрушаването на старите постройки — все още не беше приключила. Все още имаше няколко улички в сянката на огромния стадион на „Брадфийлд Виктория“, където обитателите не бяха напуснали домовете си. Отвъд тези улички имаше други, схлупени къщи със заковани прозорци, които очакваха екипите по разрушаването да ги превърнат в строителни отпадъци.
Навигацията в колата на Пола явно все още вярваше в старите улици на Гартънсайд, поради което тя пристигна на местопрестъплението дори по-късно, отколкото първоначално предполагаше. Когато най-сетне стигна до Роситър Стрийт, местопрестъплението беше категорично отцепено с подобните на гирлянди жълти полицейски ленти, и охранявано от униформени полицаи с жилетки в сигнален цвят и каменни изражения. Тя остави и своята кола на импровизирания паркинг в края на улицата и се включи в сцената.
— Къде е главен инспектор Фийлдинг?
Полицаят, който държеше клипборд с куп листа, посочи с глава към фургона, изпълняващ ролята на подвижна оперативна централа, паркиран малко по-нататък.
— Във фургона е, слага си екипировката за местопрестъплението.
Тя изпита облекчение. Не беше закъсняла толкова, колкото си мислеше. Когато най-сетне се раздели с Торин и стигна до стаята на криминалния отдел, Пола установи с учудване, че там нямаше никой. Вместо обичайния равномерен шум от разговори на място и по телефона, в стаята цареше неестествена тишина, нарушавана косвено от тихото щракане на клавиатурите, чиито клавиши бяха натискани с тежка ръка от двама оперативни служители.