Карол тръгна с тежки стъпки към изхода. Предишното оживление я беше напуснало. Може би трябваше да се обади на Пола, за да обсъди заедно с нея какво да правят по-нататък. Но както се развиваха нещата, ако трябваше да се служи на правдата, надали Карол щеше да свърши тази работа.
Имаше нещо добро и в това да караш „Лендроувър Дифендър“ — нямаше опасност да не можеш да го откриеш на паркинга. Високият „Лендроувър“ се забелязваше дори сред микробусите и останалите тлъсти, тромави джипове. Свела глава, потънала в напрегнат размисъл, тя тръгна към него. Като се вземеше предвид колко претъпкан беше паркингът и колко оживен беше магазинът, наоколо имаше учудващо малко хора. Имаше една групичка около щанда за хамбургери, но иначе беше почти пусто. Естествено, червеното беемве на Гарет Тейлър не беше на мястото, където го беше паркирал при пристигането. Очевидно се беше измъкнал.
Когато наближи „Лендроувър“-а, Карол вдигна високо ръка и натисна копчето за отваряне на вратата. Това дистанционно винаги й създаваше проблеми. Трябваше да застане непосредствено до вратата при мястото на шофьора, за да се установи връзка и ключалките на вратите да изщракат. Тя реши да пусне кучето за малко, колкото да се изпикае, преди да продължат нататък, затова обърна гръб на предната врата и тръгна да заобиколи колата, за да отвори багажника.
Само затова успя да види как Гарет Тейлър насочва към нея електрошоковия пистолет.
64.
Съобщението на Карол постави Пола пред дилема. Само по себе си проследяването на колата на Гарет Тейлър посредством системата за автоматично разпознаване не представляваше проблем. Но в изпълнения с византийски интриги свят на съвременната полицейска администрация всяко търсене трябваше да има оправдание. В определен момент щеше да й се наложи да обясни защо е поискала точно това търсене точно по това време. Някой по-съобразителен защитник би могъл да се вкопчи във факта, че тя е поискала търсене по време, когато името на Гарет Тейлър изобщо не е било споменавано в официалните данни за разследването. Ясно й беше, че номерът с „женска интуиция“ няма да мине.
Както винаги, когато се изправеше пред сложен проблем, Пола потърси опора в никотина. Измъкна се от стаята на отдела и се скри в едно отдалечено ъгълче на паркинга, където започна да вдишва дима и да разсъждава. Не виждаше никаква причина да бъде откровена с Фийлдинг. Шефката й до такава степен се беше вкопчила в идеята за вината на Тони Хил, че автоматично би отхвърлила като съмнителна всяка следа, към която би ги насочил той. Но ако Пола документираше постъпките си в собствения си бележник, споменавайки, че идеята й е подхвърлена от неговия защитник, това можеше и да се приеме. Трябваше да бъде записка, защото в телефона й не фигурираха съобщения от Бронуен Скот, а тя нямаше намерение да цитира Карол като свой източник.
Доволна, че е измислила начин да се защити, Пола се върна в стаята на отдела и нареди търсенето да започне. Тъй като беше пряк помощник на Фийлдинг, никой не оспори нареждането й, и механизмът на процедурата се задвижи. Пола тъкмо се канеше да потърси шефката си, когато детектив Коуди я повика при себе си.
— Попадна ми нещо странно, сержант — каза той и почука по монитора с химикалка с надъвкан край. — Пуснахме рутинно искане да ни представят постъпилите съобщения за изчезнали жени. Някакъв човек се обадил днес следобед. От приемната прехвърлиха данните при нас. Не знам дали имат някаква връзка с нашата работа, но е интересност, както се изразяваше баба ми. Името на човека, който се обади, е Роб Морисън. Той е оперативен директор в брадфийлдския клон на „Телит Комюникейшънс“.
— „Телит“ ли?
Работното място на Гарет Тейлър. Всяко известие за нещо необичайно, свързано с „Телит“, караше лампичките в радара на Пола да замигат.
— Нали знаете, онази компания за мобилни комуникации. Оказа се, че тази седмица при тях постъпила на работа като маркетинг директор една жена на име Мари Мейдър. Тази сутрин не се явила на работа, но човек от персонала разговарял по телефона със съпруга й, който го уведомил, че тя е откарана по спешност в болница със спукан апандисит. Та този тип, Морисън, решил да й изпрати цветя, затова се обадил в „Брадфийлд Крос“, за да разбере в кое отделение е тя. Но там изобщо не били чували за нея. Опитал в частните клиники, но и там му казали същото. Мобилният й телефон е изключен, никой не отговаря на домашния й телефон, а мобилния телефон на съпруга й, който тя е оставила на Морисън, прехвърля автоматично на гласова поща.