Не беше трудно да се открие къщата на Тейлър. Беше каменна, като повечето къщи в Банъм. Макар че беше строена вероятно само преди трийсетина години, беше солидна и просторна. Гарет Тейлър сигурно бе натоварил сериозно бюджета си, за да си я позволи — освен ако нямаше страничен източник на доходи. Белият микробус на екипа за оглед на местопрестъпления стоеше на входната алея, а едно „БМВ“ с полицейска маркировка беше паркирано на пътя пред къщата. Няколко души в бели защитни гащеризони се щураха по алеята и я чакаха, както ги беше инструктирала. Пола искаше да присъства на всеки етап от търсенето. Дотук разполагаха само с косвени улики срещу Тейлър. Неколкократните появи на колата му в записи на системата за автоматично разпознаване на регистрационни номера беше многозначително.
Но не беше доказателство. Това, че се е движил с електрошоков пистолет и го е използвал срещу Карол Джордан, предизвикваше подозрения, но не беше доказателство, толкова повече, че самата тя бе признала, че го е следила. Това, че работеше във фирмата, в която работеше и Мари Мейдър, също навеждаше на някои мисли, но не беше доказателство. Накуцването му будеше съмнения, но не беше доказателство. Ако Пола трябваше да бъде честна и безпристрастна, и досега доказателствата срещу Тони изглеждаха по-солидни от тези срещу Тейлър. Ако тя беше на мястото на Фийлдинг, нямаше да избърза с освобождаването на Тони.
Пола навлече гащеризона, сложи си и калцуни, после кимна на полицая, който носеше тарана за разбиване на врати. С един умел замах той нанесе мощен удар върху тежката входна врата. Дървото се разцепи и освободи бравата, която падна толкова тежко, че остави следа по паркета. „Меко дърво, маскирано да изглежда качествено и твърдо“, каза си Пола. „Типично за Банъм.“ В антрето не забелязаха нищо нередно. Красива афганска черга беше разположена точно в средата на пода. Върху една конзола на стената имаше купа с ключове и ваза с изкуствени секирчета, толкова добре направени, че изглеждаха истински. На едната стена бяха окачени снимки на искрящи морски вълни и играещи делфини. Пола пристъпваше предпазливо напред. Една врата отдясно водеше към дневна, подредена така, сякаш предстоеше да я снимат за списание за вътрешно обзавеждане. Някои хора биха казали, че е стилно и пестеливо обзаведена за Пола обстановката изглеждаше стерилна. На пръв поглед като че ли и тук нищо не представляваше интерес за тях. Но после щяха да се върнат. Трябваше да търсят под дърво и камък. И все пак някои камъни изглеждаха по-обещаващо от други.
Следващата врата в антрето водеше към трапезария. Отново никакви следи от домашен уют. Единствената лична вещ в стаята беше голяма студийна снимка на Тейлър с двете му деца, окачена точно срещу вратата. Нито едно от децата не изглеждаше особено щастливо от близостта с татко, чиито ръце лежаха тежко върху раменете им. Пола се упрекна, че започва да си съчинява. Действително, не можеше да се направят кой знае какви заключения от една снимка.
В дъното на коридора имаше сводест вход, през който се влизаше в кухнята. Пола рязко си пое дъх. Ръководителят на екипа за огледа, застанал до нея, изруга под нос.
— Очевидно този арогантен мръсник не е и допускал, че може да бъде заловен — каза той. — Само погледнете. Тъпкано е със следи. Кръв, пръстови отпечатъци… На пода до кофата за боклук има кичур коса. Вижте и тези метални халки, завинтени в рамката на вратата и в стената. За първи път виждам кухня, която напомня по-скоро на стая за изтезания.
Пола отстъпи, за да остави хората от екипа да поставят метални плоскости по пода — трябваше да вървят по тях, за да няма опасност от заличаване на следи. Това беше от онези резултати на издирвания, които напомняха на нож с две остриета. Като криминалист тя беше ударила джакпота. Като човек се чувстваше смазана. Сега вече можеше да си представи какво бе претърпяла приятелката й, и тази мисъл беше ужасна. Докато чакаше, изпрати други детективи на горния етаж.
— Огледайте се набързо — каза тя. — Само отваряйте всички врати подред, за да се убедим, че Мари Мейдър не е в къщата.
— Тази врата към гаража ли води? — попита тя, сочейки вратата, в чиято рамка беше завинтена металната халка.
Шефът на екипа надникна през прозореца, за да се ориентира.
— Да, така изглежда. Искате ли да го огледаме?
— Все още не сме открили изчезналата жена, така че да, искам. Когато кажете.