— Трябваше да ми се обадите незабавно.
— Стори ми се по-важно да откараме Мари Мейдър в болницата. Тя е още жива. Опасността за живота й е много голяма, но поне вече има някакъв шанс. А ако оцелее, тя ще бъде решаващ свидетел на обвинението.
— Кой екип я е открил? — Фийлдинг вече се вкопчваше в сламки. Нали някои екипи претърсваха дома и офиса на Тони Хил — не хората, които Макинтайър бе повикала в дома на Гарет Тейлър.
— О, не ви ли казах? Открихме Мари Мейдър в един фризер в гаража на Гарет Тейлър.
Настана дълго мълчание. „Сгреши, сгреши, сгреши!“ Думата отекваше като удари на камбана в главата на Фийлдинг.
Пола постави ръка върху дръжката на вратата, готова да излезе.
— Струва ми се, че е редно вече да освободите доктор Хил — каза тя кротко.
— Направете го вие — каза грубо Фийлдинг. — Нали сте толкова добри приятели — пък и положихте големи усилия да го измъкнете.
Сега вече в очите на Пола припламна гняв.
— И добре, че постъпих така, като се вземе предвид, че е невинен.
— Следвахме доказателствата, Макинтайър. Би било безотговорно да го освободя по-рано.
— Следвахме погрешна следа, госпожо. Освен това точно сега съм заета. Налага се да разпитам жертва на сериозно нападение, която е склонна да разговаря единствено с мен. Затова ви предлагам вие да се заемете с освобождаването.
66.
Карол седеше вече часове наред в стаята за разпити. Първо, въпреки уверенията й, че се чувства добре, се наложи да изчакат появата на лекар, който да потвърди, че състоянието й позволява да бъде разпитана. Последва обсъждане на въпроса с кучето. Карол беше отказала да го остави затворено в „Лендроувър“-а за неизвестен период от време, а полицаите, отговарящи за полицейските кучета, подчертаха, че то няма нищо общо с тях. Накрая, преди да изчезне към горните етажи, вбесената Фийлдинг каза, че Карол може да задържи кучето при себе си, а ако някой възрази, да каже, че е куче-водач.
После Карол отказа да бъде разпитвана от друг, освен Пола, което означаваше, че се налага да изчака, докато Пола се освободи.
Когато Пола най-сетне седна срещу Карол, беше почти полунощ. Тя донесе две големи картонени чаши.
— Кафето не е помията от полицейската лавка, истинско си е, от денонощното кафене на гарата — тя измъкна от джоба си един хартиен плик. — Взех и два мъфина. Опасявам се, че са посмачкани.
— Кофеин и захар — това би трябвало да свърши работа — каза Карол. Отчупи парче от мъфина си и го хвърли в краката си, но Флаш го глътна още преди да е паднало на пода. — Фийлдинг освободи ли вече Тони?
— Мисля, че точно сега прави това. Ако зависеше от мен, бих го освободила в минутата, когато арестувахме Тейлър, но тя не искала да поема никакви рискове. Поне така каза.
— Почти не познавам тази жена, но ми се струва, че не е от хората, които приемат леко доказателствата, че са сгрешили.
Леката усмивка на Пола беше мрачна.
— Имам чувството, че от утре няма да бъда вече неин помощник.
— Съжалявам.
— Аз пък не. Нямам намерение да си губя времето, замитайки грешките на човек, който не може да разсъждава обективно — тя сви рамене. — Има и други отдели. Добра съм в работата си и хората го знаят. А сега трябва да решим по какъв начин да представим нещата, за да не накиснем никого.
Карол се ухили.
— Съвсем като едно време.
Пола поклати глава.
— Не е така. Ако беше едно време, ние двамата с Тони щяхме да се чудим как да направим така, че да не побеснееш, когато разбереш, че някой от нас или дори двамата сме нарушили правилата.
Усмивката на Карол се изпари.
— Сигурно. Е, едно нещо е сигурно. Точно това няма да се случи никога вече.
В друга част на сградата началникът на полицията в Брадфийлд се питаше защо бе държал толкова да получи този пост навремето. Смяташе, че е успял да организира екип, който работи бързо и ефективно, а току-що му се наложи да изслуша жената, която бе имал за най-добрия главен инспектор, да обяснява как бе допуснала някаква идея фикс да я накара да действа непрофесионално, тласкана от налудничав инат. Преди години той би наложил забрана провалът й да се коментира, и щеше да е почти сигурен, че сведения за него никога нямаше да изтекат сред обществеността. Но сега, когато новинарската информация се обновяваше постоянно в рамките на денонощието, при постоянния глад на медиите за нещо ново, шансовете да се избегне шумът около случилото се бяха равни на нула. Можеха само да се надяват, че ще се случи нещо друго, което ще вдигне по-голям шум и ще отклони туитър истерията в друга посока.