— Не са могли да я спасят — каза той. — Мари Мейдър. Имала е вътрешни кръвоизливи. Не успели да я стабилизират. По дяволите.
Пола стоеше насред стаята, обзета от чувството, че се е провалила. Всичко, което се беше объркало в процеса на това разследване, тя приемаше като упрек лично към себе си. Трябваше да се противопоставя по-твърдо на Фийлдинг. Трябваше да провери Гарет Тейлър веднага щом Карол се натъкна на името му. И със сигурност още след като възникна първото предположение, че Мари може да е изчезнала. Като всички ченгета и Пола носеше бремето на спомена за случаите, когато е можела да постъпи по друг начин. Смъртта на Мари увеличи сериозно това бреме.
Първото усещане на Тони, след като го освободиха, беше силен копнеж по собственото му легло. Но Бронуен Скот го чакаше, отведе го в едно спокойно ъгълче и му разказа набързо всичко, което се беше случило през последните няколко часа.
— Карол свърши работата, а Пола разчисти след нея — каза Скот с доволна котешка усмивка на лицето.
— Ами Фийлдинг?
Усмивката на Скот стана по-широка.
— Прецакана. Според мен я очаква голямо бъдеще в Пътна полиция.
— Радвам се, че са успели да го спрат.
Скот като че ли внезапно изгуби интерес към разговора.
— Да, да. Това винаги е добре.
— Е, мога ли да се прибера вече у дома?
Постара се да не говори с тона на преуморено и капризно дете, но като че ли не успя. Двайсет и осем часа в ареста могат да предизвикат у човек подобна реакция.
Скот се разсмя. Винаги се беше чудил какъв ли е смехът, който писателите наричат „звънлив“. Сега вече му стана ясно. Остър, но мелодичен звук.
— Съжалявам, Тони, но имаме още работа. Трябва да се видим с Блейк.
— С началника на полицията? Защо?
— Защото вие ще съдите брадфийлдската полиция за голяма сума като компенсация за неправомерен арест, неоснователно задържане и накърняване на професионалната и личната ви репутация.
— Така ли?
— Със сигурност.
— Не съм привърженик на съденето на обществени институции. Това е пилеене на парите на данъкоплатците, които биха намерили по-добро приложение другаде.
Тя го изгледа така, като че ли се беше побъркал.
— Фийлдинг ви прецака. Тези хора съсипаха репутацията ви, а за вас тя е жизненоважна. Редно е да бъдете обезщетен.
Той сви рамене.
— Не мисля, че действията им са били злонамерени. Фийлдинг си наби в главата една налудничава идея и не пожела да се откаже от нея.
— Независимо от това, сега е време да си платят. Брадфийлдската полиция ви е длъжник.
— Не ми трябват… — той се канеше да каже „парите им“, но тогава му хрумна по-добра идея. — Добре — заключи той. — Да вървим да се видим с Блейк.
И ето че сега вече влизаха в кабинета на Блейк, в „светая светих“, недостъпен като клуб за джентълмени. Тони се запита дали няма някакъв ароматизатор за стая, ухаещ на кожа, одеколон и пури, защото би се заклел, че тук мирише точно на това.
— Заповядайте, седнете — каза Блейк и обхвана с широк жест няколкото кожени кресла, разположени около ниска масичка. — Надявам се, че това преживяване не се е оказало прекалено травматично за вас, доктор Хил. Но, разбира се, нашите служители са били принудени да се ръководят от доказателствения материал — допълни той, още преди да седнат.
— От тях се очаква да правят именно това — отвърна Скот с леден тон. — Но не с цената на възмутителни решения. Всеки елемент от косвените доказателства срещу доктор Хил беше отхвърлен без усилия от екипа ми само за няколко часа. Арестуването и задържането му под стража бяха напълно ненужни — Блейк се опита да каже нещо, но тя вдигна ръка, за да го възпре. — Доктор Хил е консултант на полицията, акредитиран от министерството на вътрешните работи. Посветил е професионалния си живот да помага на полицията в решаването именно на такива случаи, за бога. Знаете къде живее, знаете къде работи. Дори да беше имало сериозни улики срещу него във връзка с тези престъпления, никога не е имало опасност да избяга. Всичко това е възмутително от начало до край — тя издиша шумно през нос.
Блейк се понамести в креслото и кръстоса краката си в глезените.
— Така или иначе, проблемът се разреши много бързо. Надявам се да успеем да оставим всичко това зад гърба си — той опря връхчетата на пръстите си едно в друго и се усмихна доброжелателно. — Тогава всичко ще утихне и ничия репутация няма да пострада незаслужено.