Карол се появи иззад ъгъла, все така съпроводена от кучето, и му показа една пейка срещу входа на гарата. Той седна до нея и й подаде мълчаливо кафето. Отново не намираше какво да каже.
— Разбрах, че си си взела куче.
Страхотен опит за разведряване на атмосферата.
— Винаги те е бивало да се ориентираш към най-маловажното.
— Не е маловажно. Решението ти означава нещо.
Тя въздъхна.
— И какво означава то в света на Тони?
— Означава, че си решила да си позволиш емоционална привързаност. А това е добре.
— Щом казваш — тя отпи от кафето. После допълни: — Изнудил си Блейк.
— Точно така.
— И защо постъпи така?
— Защото предпочитам човек като теб да се занимава с разследването на тежките престъпления в този град, а не хора като Алекс Фийлдинг. И защото е редно всеки да работи това, което му се удава най-добре.
— Следователно ти ще продължиш да работиш като психолог, така ли? — недоверието в тона й му причини болка.
Той въздъхна.
— Само това умея да правя.
— Звучи обезпокоително.
Тъй като седяха един до друг, той не можеше да види лицето й. Тонът й не му подсказваше нищо. Навремето тя би казала нещо подобно иронично, като шега.
— Прие ли предложението му?
— Казах му, че ще си помисля.
— Трябва да се съгласиш. Нали ти ме измъкна от ареста.
Сега беше неин ред да въздъхне.
— Навикнала съм да разчитам на пълен екип от професионалисти. През последните двайсет и четири часа допуснах грешки, заради които можех да загина. Мари Мейдър можеше да е жива, ако бях действала по различен начин — тя зарови свободната си ръка в гъстата козина на кучето. — Благодарение на това осъзнах, че съм те обвинявала, задето не си непогрешим. А никой от нас не е непогрешим — тя отново въздъхна. — Дотолкова се гневях на себе си за онова, което се случи с Майкъл и Луси, че ми се наложи да насоча целия този гняв към някой друг, а ти беше най-удобната мишена.
Той се опита да каже нещо, но установи, че не може да говори. Отпи от кафето и опита отново.
— Знаех, че е така. Знаех също и това, че за нас ще има път назад само ако ти сама си изясниш тези неща.
— Мислиш ли, че за нас има път назад?
По моста премина с грохот влак и изчезна под покрива на гарата.
Той се извърна, за да я погледне в лицето.
— Ти си тук, нали?