Можеше да се очаква, че iPhone ще е истинска съкровищница на данни. Пола го включи. На скрийнсейвъра имаше снимка на пухкава трицветна котка, легнала по гръб. Когато се опита да активира екрана, на него се появи искане за парола. Това означаваше, че щеше да се наложи да предаде телефона на техническия екип, където някой от компютърните гении щеше в крайна сметка да разкрие загадките му. Това не беше отделът за особено тежки престъпления, където собственият им компютърен специалист Стейси Чен беше винаги на разположение. Стейси би измъкнала всички данни до последното късче за рекордно кратко време, и така би ускорила хода на разследването. Но тук, в този прекрасен нов свят, щеше да се наложи доказателствените материали на Пола да чакат на опашката. Тук нямаше спешни поръчки — бюджетът не би понесъл такова натоварване. Раздразнена, тя надписа етикет за телефона и го сложи в отделен плик.
Оставаха само една плоска метална кутийка и дебел портфейл. Пола отвори кутийката и видя вътре малка купчина визитни картички. От тях ставаше ясно, че Надя Вилкова е търговски представител за Северозападния регион на компанията „Бартис Хелт“. Имаше уебадрес, както и номер на мобилен телефон и адрес на електронната поща на Надя. Пола извади телефона си и набра номера. Опакованият в плик iPhone завибрира и затанцува по масата, докато не се включи записа на гласовата поща. „Здравейте, аз съм Надя Вилкова“. Забелязваше се лек източноевропейски акцент, но вече почти напълно заличен от изговор, типичен за доброто общество на Брадфийлд. „Съжалявам, че не мога да отговоря сега, моля, оставете съобщение и ще се свържа с вас при първа възможност“. Потвърждението на самоличността беше добре дошло.
Пола отвори портфейла. Три кредитни карти на името на Наджея Вилкова; карти за лоялен клиент от „Фрешко“, „Кооп“ и верига модни магазини; книжка с пощенски марки за бърза поща, от които бяха останали само две; спретната купчинка касови бележки и 40 паунда в брой. Нямаше снимки, нямаше и адрес за улеснение. Пола прехвърли набързо касовите бележки. Паркинг, бензин за колата, заведения за бързо хранене и две сметки от ресторанти. Щеше да ги предаде на колегата, който разпределяше задачите на екипа. Трябваше някой друг да ги прегледа по-внимателно, за предпочитане след като вече се доберат до списъка с ангажиментите й в телефона.
И това беше всичко. Много хубаво е да си спретнат и подреден, но това не е от полза за криминалистите, ако вземеш да умреш. Това, което им беше най-необходимо, беше домашният й адрес. Тя отвори търсачката на телефона си и намери уебстраницата на „Бартис Хелт“. Централата на фирмата се намираше в някакъв град в Лестършър, за който Пола никога не бе чувала. Очевидно бизнесът им се изразяваше в производство на генерични лекарства — тоест евтини аналози на лекарства с изтекли патенти. Пола предполагаше, че търсенето на такива лекарства е голямо, но не докарва големи печалби.
Тя набра номера, цитиран за контакти. Жената, която отговори на повикването, с основание се отнесе подозрително към искането й за информация, но се съгласи да се обади след малко и да помоли да я свържат с номера на стационарния телефон, който стоеше на една ъглова масичка. Пола нямаше особено доверие на тези връщания на повикването, но прие с радост опровержението на съмненията си само пет минути по-късно.
— Защо се интересувате от Надя? Случило ли се е нещо? Не мога да повярвам, че си е навлякла някакви неприятности — попита жената, веднага щом се свърза с нея.
— Познавате ли добре Надя? — Пола внимаваше да не употреби минало време.
— Не бих казала, че я познавам добре. Виждали сме се няколко пъти. Тя е много дружелюбен, открит човек. Освен това тук много я ценят. Но какво се е случило? Да не се е случила злополука в родината й?
— В родината й ли?
— В Полша. Тя прати мейл… момент, да проверя, трябва да е било преди три седмици? Така или иначе, съобщаваше, че на майка й открили рак в напреднала фаза и помоли за разрешение да си вземе отпуск по семейни причини, за да е с нея по време на операцията и след това. Защото майка й сега живее сама, баща й е починал, а сестра й е в Америка. Не беше много удобно за нас, но не бихме искали да се лишим от толкова полезен служител като Надя, затова шефът й разреши един месец — жената спря, за да си поеме дъх.