— Искаш да дойде да живее у нас?
Пола не можа да скрие усмивката си.
— Ето защо те обичам — отвърна тя. — Присъщо ти е да се раздаваш.
— Очевидно, след като съм избрала теб — Елинор потупа с пръст ръката на Пола. — И какво трябва да предприемем сега?
— Той ще ми се обади след училище. Може ли да го пратя при теб? Ще му намериш ли някакво местенце, където да си пише домашните на спокойствие, докато приключиш с работата си? Не ми се иска той да отиде в дома на някой свой приятел, където да изтърси, че майка му е изчезнала и сега отива да живее при някакви две дърти лесбийки, които почти не познава.
Елинор се позамисли.
— Да, ще намеря нещо. Ами ти? Какво е положението при теб? Кога ще се прибереш?
Пола въздъхна и поклати глава.
— Не знам. Тази сутрин се натъкнахме на убийство. Работата по него едва сега започва.
— Добре, че съм търпелива — каза Елинор.
— Знам. Понякога си казвам, че се държа като най-лошия сред колегите си — мъже. Извинявай.
— Разликата е там, че съзнаваш, когато го правиш. А пък аз оставам морален победител — усмихна се Елинор. — Всичко е наред, Пола. И двете си заплащаме, защото държим на професиите си. Не бих те обичала толкова, ако не приемаше толкова сериозно работата си. Как е новата шефка?
— Прекалено рано е да се каже. Но няма нищо общо с Карол Джордан, това поне е сигурно.
— Това не ми говори много.
Пола взе чантата си.
— Ще говорим по-късно. Ти имаш пациенти, а аз трябва да тръгвам по задачи — тя се изправи, докосна с ръка рамото на Елинор и я целуна по косата. — Ще ти изпратя Торин. Ще се видим, когато се видим.
15.
Цял ден дъждът се лееше от стоманеносивото небе, неумолим и потискащ. Той го забелязваше само от време на време, тъй като от работното му място нямаше пряк изглед към прозорец. Дъждът щеше да е досадна пречка, докато той чакаше — тогава нямаше място, на което да се скрие така, че да не се набива на очи. Но този път нямаше проблеми. На другата страна на улицата, срещу централата на „Телит Комюникейшънс“, имаше цяла редица заведения за бързо хранене. „Събуей“, „Макдоналдс“, малко местно ресторантче, което обещаваше „най-доброто печено в Брадфийлд.“ Как пък не. Той започна с един чийзбургер в „Макдоналдс“, яде го в продължение на половин час. Покри още четиридесет минути с диетична кока-кола и шоколадова бисквита. Къде, по дяволите, беше тази жена? Нямаше ли си дом, в който да се прибере?
Иронията, която се криеше в последната му мисъл, го накара да потисне смеха си. Домът, който бе подготвил за нея, беше много по-различен от онзи, в който тя щеше да се прибере довечера. Ако тя си изиграеше картите правилно, ако успееше да го удовлетвори, щеше да има шанс да започне нов живот в нов дом. Ако не, щеше да изплати чужди дългове, присъединявайки се към останалите, към първата и към другата преди нея, другата, която по право трябваше да бъде неговата първа и единствена жена. Разбира се, той знаеше, че може и да няма нужда от тази, от последната. Но случайността я беше изправила на пътя му, а той не беше човек, който обръща гръб на добрия случай. Имаше чувството, че онази, която сега беше при него, няма да отговаря на изискванията, та не беше зле да е подготвен, ако наистина се окажеше така.
Той смачка салфетката на топка и стана, готов да се премести в ресторантчето, когато я видя — излезе забързано откъм асансьорите във фоайето. Прекоси го с неочаквано енергична походка. В края на дългия работен ден повечето хора се влачеха, напускайки офисите, но тази жена се движеше леко и жизнено. Именно това привлече вниманието му към нея, дори още преди да бе успял да прецени, че отговаря идеално на изискванията му. Приличаше на жена, упътила се към нещо, което си струва очакването. Той се постара да запечата този привлекателен образ в паметта си. Така трябваше да изглежда и за него, ако държеше на шансовете си да оцелее.
Тя спря на прага, отваряйки сгъваемия си чадър. Той си проправи път през посетителите в заведението към вратата, без да откъсва очи от мишената си, без да обръща внимание на възраженията на хората, които заставаха на пътя му. Те нямаха значение за него. Единственото, което го интересуваше, беше да не я изпусне от поглед. Когато той излезе на улицата, тя вече наближаваше ъгъла. Той забърза, за да скъси разстоянието между тях, но внимаваше да не се доближи прекалено много до нея. Придърпа плетената си шапка още по-надолу към веждите, покри брадичката си с шала и нагласи очилата със стъкла без диоптри. Удивително бе как дребните неща променяха външния вид на човека. Хората забелязваха външни белези — не и основното. Не че той имаше намерение да направи нещо, което да привлече внимание към него. Но тук, в градския център, навсякъде имаше камери за наблюдение. Нямаше намерение да рискува.