В края на улицата тя зави вляво и се озова сред обичайното за привечер многолюдно оживление на Белуедър Скуеър. Той отново ускори ход, не искаше да я загуби в тълпата. Не беше висока и той се безпокоеше да не я изпусне от поглед. Това не би провалило кроежите му, не и в дългосрочен план. Но би усложнило хода на събитията, а той мразеше усложненията. Трябваше да разбере къде живее тя и нямаше намерение да губи още една вечер за такава елементарна задача.
Жената се упъти към трамвайните линии, очертаващи единия край на площада и тръгна по малката рампа към платформата на трамвайната спирка, затваряйки чадъра си, когато се озова под козирката. Той изостана, докато тя избра къде да застане, после приближи смело и застана точно зад нея. Тя дори не го погледна, докато той наближаваше, привел глава заради вятъра. Струваше му се удивително как тези жени се движат из света, без да имат никаква представа за заплахите, които ги дебнеха отвсякъде. Понякога му се струваше, че силата, която се излъчва от него, е осезаема като горещината около открит огън. Как бе възможно да не им прави впечатление? Кучетата се зъбеха, когато го видеха, котките фучаха, когато протегнеше ръка към тях. А жените до такава степен бяха изгубили контакт със заобикалящата ги среда, че просто не забелязваха такива неща.
Скоро щеше да й се наложи да го забележи, обеща си той.
Сега беше толкова близо до нея, че можеше да различи отделните косми в русата й коса. Достатъчно близо, за да прецени, че е естествена блондинка. Нямаше издайнически тъмни корени на косата — така и трябваше да бъде. Ако се беше разочаровал дори от едва забележима тъмна линия, би й обърнал гръб. Интересуваха го само жени, отговарящи идеално на изискванията му. Не беше някакъв неудачник, който би се задоволил с жалко подобие. Беше лишен от онова, което му се полагаше по право, но това не означаваше, че ще се примири с какво да е.
Трамваят се появи, плъзгайки се по релсите, оцветената в стандартното синьо и виненочервено мотриса блестеше под дъжда, осветена от уличните лампи и неоновите табели на ресторантите. Тя беше избрала идеалното място на платформата, така че се озова точно срещу една от отварящите се врати. Той влезе след нея. Тя тръгна наляво, той — надясно и се промъкна до една сгъваема седалка, откъдето можеше да я вижда, а тя не би могла да го види, ако не обърнеше глава назад. Той въздъхна доволно. Скоро щеше да узнае всичко необходимо.
А тя изобщо нищо не подозираше.
Мари Мейдър беше доволна, че успя да си намери място за сядане в трамвая. Беше прекарала малко повече от единайсет часа в „Телит Комюникейшънс“. Струваше й се, че за първи ден е демонстрирала дори повече от необходимия работен ентусиазъм. Докато се прибереше, вероятно вече щеше да минава седем. Но за разлика от повечето работещи жени не й се налагаше да бърза, за да приготви вечерята. Мари бе имала късмет да се омъжи за човек, чиято майка — италианка, поради липса на дъщери бе научила Марко на всичко, което знаеше за готвенето. Напоследък той работеше най-често у дома, проектираше мебели за търговци на едро, така че когато Мари се прибираше, у дома я очакваше току-що приготвена вечеря — нещо, което всеки път я караше да се чувства обичана.
Беше убедена, че днес вечерята ще е специална. Може би Марко щеше да се реши на нещо по-скъпо — агнешко бутче или стекове, а може би щеше да настърже и трюфели в ризотото или пастата. Дори само мисълта за това я накара да преглътне слюнката си.
По време на двайсетминутното пътуване с трамвая тя прехвърляше наум днешните срещи. Общо взето, не беше лошо за начало на нова работа. Знаеше, че ще й се наложи да пооживи нещата тук-там и вече бе забелязала някои възможности за промяна. Но Мари не възнамеряваше да прибързва. Щеше да се движи внимателно, за да се ориентира добре в работната организация, а после да постави началото на тиха революция, от която щеше да им се завие свят. О, да, тя имаше планове за бъдещето на „Телит“.