Пола беше потресена. В отдела, където работеше преди, извънредната работа изобщо не се коментираше. Хващаха се на работа и вършеха всичко, което трябваше да се свърши в най-интензивния цикъл на разследването. На теория трябваше да си почиват, когато намерят свободно време, само че свободно време така и не се намираше.
Тя спря на кея, озадачена за миг от въпроси на етикецията. Когато бе идвала тук преди, двамата пристигаха заедно и тя просто се качваше след Тони на борда. Но сега й се стори, че ако се качи на лодката и похлопа на вратата на каютата, това би изглеждало като натрапване. От гледна точка на логиката това бе същото като да минеш по входната алея на нечия къща и да похлопаш на външната врата. И все пак й се струваше нередно.
— Я се стегни — измърмори тя и стъпи на обшитата със стомана речна лодка. Силното полюшване на палубата под краката й малко я изненада. Едва не залитна, но се закрепи и потропа на вратата. Горната й част се открехна почти незабавно и тя видя в долния край на стълбата стъписаното лице на Тони.
— Пола! Реших, че е някой пияница.
Тя се усмихна мрачно.
— Не съвсем. Все още не. Много пияници ли се отбиват при теб?
Той се зае да отваря, за да я пусне да влезе.
— Понякога. Обикновено по-късно. Решават, че е много забавно да скачат на лодките и от там — обратно на кея. Човек може да се стресне — той разтвори широко вратата и усмихнато я покани да влезе. — Не те очаквах — той се смръщи и изражението му помръкна. — Да не би да съм забравил нещо?
Пола се промъкна през тясната врата, надолу към кухнята и салона. На телевизионния екран беше застинала картина, на която се виждаше сцена от дълбините на някаква мина. На масата беше оставена конзола за компютърна игра.
— Не. Беше внезапно хрумване.
Тя свали влажното си палто и го окачи на закачалка на преградата между двете помещения, после седна на тапицираната с кожа пейка, която заобикаляше масата от три страни.
— Е, винаги се радвам да те видя — той седна срещу нея, но почти веднага стана отново, припомняйки си общоприетите изисквания за посрещане на гост. — Искаш ли нещо за пиене? Имам кафе и чай. Портокалов сок. А имам и от онази светла индийска бира, върви добре с храната, която си поръчвам да ми носят тук — той се усмихна горчиво. — Имам и бяло вино, и водка. Макар че напоследък за тях няма търсене.
Карол Джордан предпочиташе тези напитки.
— Не бих отказала една бира.
Той стигна до хладилника с две крачки. Извади две бутилки, пресегна се да вземе две чаши и се върна на масата след секунди. Отварачката беше в плитко чекмедже под масата. Безспорно много удобно.
— Е, какво те води тук? — попита той, наливайки бира на гостенката си.
— Прекарах странен ден — Пола вдигна чашата си. — Наздраве. И ми се искаше да поговоря за него с човек, който ме разбира. Защото започнах работа в нов отдел и…
— И новият ти шеф няма нищо общо с Карол Джордан, а ги няма и Крис, Стейси, Сам и Кевин, с които да обсъдиш станалото.
— Всичко това е така. Освен това не знам дали още си на заплата, а знам, че не дължиш нищо на полицията в Брадфийлд. Но предполагам, че съм навикнала да споделям с теб идеите си и да търся мнението ти…
— Дори ако шефът не позволява — устата му отново се изкриви в същата горчива усмивка. И двамата отлично си спомняха времената, когато работеха тайно зад гърба на Карол Джордан, убедени, че имат основателни причини.
Пола се намръщи.
— Е, аз не страдам от нейните скрупули и не се притеснявам да те експлоатирам. Мисля, че ако имаш желание да помогнеш, трябва да ти позволим да го направиш. Ако пък не искаш, достатъчно е да го кажеш.
— Знам. Не се опитвам да те дразня, Пола. Разполагам с определени умения и предпочитам да ги ползвам, вместо да си ги държа добре лъснати на полицата — този път усмивката му беше открита, но тъжна. — Освен това ти си единственият човек, когото в известен смисъл мога да нарека приятел. Ако не помогна на приятеля си, каква е ползата от мен?
Пола се отърси като куче, излизащо от река.
— О, по дяволите. Ако някой можеше да ни чуе! Каква жалостива картина сме само.
— Да, нали? Най-добре да се опитаме да посвършим някаква работа, вместо да се държим така, сякаш се подготвяме да откровеничим в шоуто на Опра. Е, какво му беше странното на деня? Като изключим това, че беше първият ти работен ден в новия екип?