Выбрать главу

— Как можеш да защитаваш хора, за които знаеш, че са виновни? Как е възможно да изпитваш удовлетворение, когато те напускат съда като свободни хора, а жертвите им остават със съзнанието, че няма справедливост?

Отговорът винаги беше един и същ.

— Не знам, че са виновни. Дори когато доказателствата изглеждат непреодолими, съществува възможност да са подвеждащи. Всеки има право на защита. Ако вие си вършехте работата, както трябва, те не биха напуснали съда като свободни хора, нали?

Този благовиден аргумент винаги караше Карол да се задъхва от ярост. Стремежът към справедливост беше основната движеща сила за нея, онова, което й даваше сили да понася ужасите, които виждаше в работата си — най-тежката от всички в нейната тежка професия. Да вижда как плодът на усилията й бива постоянно провалян от вкопчили се във формалности адвокати, които успяваха да породят съмнения там, където те не би трябвало да съществуват — това бе за нея върховно оскърбление към хората със съсипан живот и обезобразените трупове, които изпълваха спомените й. В това отношение винаги бе поддържала Дик Месаря. „Най-първо да изтрепем всички правници“5.

Но всъщност, разбира се, не беше така. Не и когато ставаше дума за жената, която брат й обичаше. За жената, която го беше превърнала от компютърен маниак без всякакви други интереси в относително цивилизовано човешко същество — трансформация, която самата Карол, посветила се изцяло на работата си, така и не успя да постигне. А сега вече бе ясно, че няма да успее да я постигне и занапред.

Би било достатъчно страшно, ако някаква случайност бе прекъснала живота на двамата така ужасно рано. Но в тяхната смърт нямаше нищо случайно. Бяха целенасочено заклани с една-единствена цел — Карол да бъде принудена да страда. Човекът, който бе дошъл в тази къща, за да извърши убийствата, изобщо не се бе интересувал от Майкъл и Луси. Разяждащата омраза в сърцето му бе насочена към Карол, и той бе осъзнал отлично, че най-добрият начин да я унищожи бе да убие тях вместо нея. Те бяха убити, защото бяха толкова тясно свързани с нея. Друга причина нямаше.

А не биваше да допуснат това да се случи. Трябваше да преценят — не, Тони Хил, психолог, сътрудник на криминална полиция и профайлър, той трябваше да прецени какво може да се случи. Тя разполагаше с възможности да ги защити. Но така и не можа да разгърне тези възможности. През ум не й бе минало, че някой може да разсъждава така извратено. Затова пък Тони трябваше да се досети. По-голямата част от професионалния му живот бе свързан с хора с тежки деформации на психиката. Карол се надяваше той да е също толкова съсипан от смъртта на Майкъл и Луси, колкото беше тя.

Смъртта на двамата би била достатъчно основание да се измъчва от смазваща вина. Но основанията на Карол бяха повече. Нейна подчинена ослепя и бе осакатена, след като попадна в ужасен капан, подготвен за Карол — само че пострада не тя, а Крис Дивайн. Крис, която работеше преди като сержант в лондонската полиция, която бе се преместила в Брадфийлд, защото вярваше в онова, което Карол се опитваше да направи със своя отдел за особено тежки престъпления, пъстра група от специалисти, които по една или друга причина изглеждаха не особено подходящи за работа в колектив, но се бяха научили да работят заедно и се бяха превърнали във великолепен екип. А Крис беше опората на екипа, майчинска фигура, която служеше за спойка между останалите. Крис, на чиято кариера сега бе сложен край, чийто живот бе непоправимо съсипан заради едно простичко решение да помогне.

Когато Карол мислеше за Крис, изпитваше срам. Беше допуснала собственото й страдание да я погълне до такава степен, че не бе изпълнила приятелския си дълг. Други бяха седели край Крис, докато бе измъчвана от болки, бяха говорили с нея, бяха й чели на глас, бяха й пускали музика. Други се бяха редували да я подкрепят, докато правеше първите, най-трудни стъпки към възстановяването на част от онова, което бе изгубила. Други бяха проявили готовност да бъдат до нея, докато вниманието на Карол бе насочено в различна посока.

вернуться

5

Шекспир, „Хенри VI“, IV д., сц. II, прев. В. Петров. — Б.пр.