Несъмнено Тони би дал някакво мъдро обяснение на неспособността й да се изправи срещу Крис. Но в това нямаше нищо сложно. Ставаше дума за най-чиста и обикновена вина. Тя беше избегнала предназначения за нея куршум. Също както стана с Майкъл и Луси — някой друг бе платил за нейната решимост да осигури възтържествуване на справедливостта.
Карол удряше с чука по гредите от пода на полуетажа и равномерният ритъм на ударите служеше за съпровод на мислите й. Беше се вслушала в съвета на Джордж Никълъс за носещата греда, затова бе подпряла една стълба на пода на полуетажа и бе започнала да го руши отгоре. Всъщност едно скеле би било за предпочитане, но издигането му надхвърляше способностите й, а тя бе решена да се справи сама, без значение колко време щеше да й отнеме тази задача. Нямаше никакво намерение занапред да разчита на някой мъж да реши проблемите й. Спря, за да си поеме дъх — гърдите й се повдигаха от усилието, по гърба й се стичаше пот.
Срещата с Джордж Никълъс непрекъснато се намесваше в познатата мантра на вината и срама. Тази среща й бе напомнила, че има свят, съществуващ извън проблема с нейното самоуважение. Свят, който навремето обитаваше и тя самата. Свят, в който хората седяха край масите и разговаряха, пиеха и се смееха. Тя бе имала свое място в този свят и подозираше, че има нещо нездраво в начина, по който се бе отказала от него. Съзнателно се бе откъснала от всичко, за да постави начало на възстановяването си. Но как би могла да знае дали е укрепнала, ако живееше като отшелник? Припомни си с нежелание, че вече веднъж беше опитвала да постъпи така и се оказа, че това не е решение на проблема. Онова, което я върна към живота, беше подновяването на връзката със света.
Може би сега беше време да постъпи по същия начин.
Досега Карол не бе имала контакти със санаториуми за рехабилитация на полицейски служители, освен в случаите, когато пъхваше двайсетачка в кутията за събиране на помощи, изнасяна на празненства на полицията. Затова и не знаеше какво предстои да види. Когато се обади в професионалната полицейска асоциация, за да разговаря със служителката, която се занимаваше със случая на Крис, очакваше тя да й каже, че Крис се е прибрала у дома.
— Тя е в санаториума в Рипън — отвърна услужливата чиновничка. — Физиотерапевтите й помагат да разшири двигателните си умения. Лечение на белезите, такива неща. Искаха да я задържат още в болницата, но тъй като ние бяхме в състояние да гарантираме грижи на специалисти, тя имаше възможността да започне да води някакво подобие на нормален живот.
Карол се сгърчи вътрешно, докато слушаше думите й, защото не можеше да си представи как някой на мястото на Крис би могъл да започне да приема случилото се.
— Знаете ли дали има някакво подобрение на зрението?
— Доколкото знам, не. Обсъждат дали да не й осигурят куче-водач. Но това ще стане малко по-късно.
Карол й благодари и приключи разговора, питайки се дали ще намери у себе си сили да извърши заплануваното. Но изграждането на мост между нея и Крис беше първата стъпка от завръщането й към човешкото общество. Беше се обадила предварително, за да разбере кои са часовете за посещение. Отговориха й, че посетителите трябва да напуснат санаториума най-късно в девет вечерта. Затова тя приключи с работата в късния следобед, влезе под душа, за да смъкне от себе си потта и мръсотията и за първи път от месеци облече един от деловите си костюми. Постара се да проточи тези занимания колкото можеше повече, отдели време и за една голяма чаша „пино гриджо“. После за втора. Най-сетне обаче нямаше какво друго да прави, освен да потегли през зелените хълмове към градчето с катедралата.
Санаториумът беше в покрайнините на града, недалеч от величавите руини на абатството „Фаунтънс“. Беше скрит в края на виеща се алея, край която се издигаха храсти, на вид достатъчно стари, за да са били посадени от първите собственици на просторната викторианска вила в центъра на парка. От двете страни на къщата бяха пристроени две модерни крила, малки отделни бунгала се виждаха тук-там по просторните морави, всички свързани с добре поддържани алеи. В някои от прозорците светеха лампи, завесите на партерните прозорци бяха вече спуснати. Ако не знаеше какво е мястото, към което се бе упътила, на Карол щеше да й бъде трудно да прецени какво е предназначението му.