През обширна веранда се минаваше към тежката готическа врата, която стоеше отворена. Вътрешните врати обаче бяха съвсем модерни и се плъзнаха встрани, когато регистрираха присъствието й. Помещението, в което се озова, приличаше по-скоро на хотелско фоайе, отколкото на приемна в болница. Карол си каза, че това вероятно е един от начините хората да почувстват, че тук правят крачка по обратния път към нещо като нормален живот. Дори миришеше по-скоро като в хотел, във въздуха се долавяше слаб мирис на цветя, като от ароматизаторите, които се купуват от супермаркетите.
В съответствие с този образ, младата жена зад извития пулт на рецепцията беше облечена в евтин делови костюм, малко тесен в бюста. Тя поздрави усмихнато.
— Добър вечер. С какво мога да ви помогна?
За миг Карол се стъписа. Толкова отдавна бе свикнала да се представя с полицейския си чин, че бе забравила традиционния начин.
— Искам да се видя с Крис Дивайн — каза тя. — Сержант Дивайн.
— Сержант Дивайн очаква ли ви?
Карол поклати глава.
— Аз съм непосредственият й началник — отвърна тя, влизайки с нежелание обратно в образа, който бе отхвърлила преди месеци. — Главен инспектор Джордан.
Извади тънък кожен портфейл от джоба си. Не знаеше дали от Брадфийлдската полиция са пропуснали да поискат да върне служебната си карта, или никой не бе се осмелил да се обърне към нея с такова искане. Тъй или иначе, картата беше още у нея. Карол не беше сантиментална жена. Предполагаше, че я е запазила, защото някъде в подсъзнанието й се е таяло предположението, че картата може да й послужи. Не искаше да се задълбочава в размисли какво означава това предположение. Тъкмо сега просто се възползва с удоволствие от решението си. Отвори портфейла и го подаде на жената от рецепцията. Тя подръпна сакото си надолу, сякаш в опит да застане „мирно“.
— Идвали ли сте тук преди?
— Идвам за първи път. Можете ли да ме упътите как да стигна до стаята на Крис?
Напътствията бяха ясни. Карол се усмихна в знак на благодарност и тръгна към едно от модерните крила. Вървеше бързо, по обичая си, но забави крачка, когато наближи крайната си цел. Накрая направо се мотаеше, спирайки да разглежда абстрактните картини в ярки цветове, окачени по стените на коридора. Когато застана пред вратата на Крис, прокара пръсти през косата си и й се прииска да можеше да си поръча отнякъде една голяма водка. Стисна лявата си ръка в юмрук, така силно, че почувства как късо изрязаните й нокти се забиват в дланта. И почука тихо на вратата.
Глас, който не приличаше на гласа на Крис, отвърна.
— Влезте.
Карол отвори вратата и прекрачи прага. Едва успя да забележи, че фигурата на единия стол беше Крис, когато жената, седнала на другия стол, скочи, и въпросително-дружелюбното й изражение незабавно стана враждебно.
— Съжалявам, мисля, че сте сбъркали стаята — каза Шинийд Бъртън. Гласът й беше мек и любезен, но лицето й изразяваше диаметрално противоположни чувства. Тя докосна с пръст устните си. — Ако позволите, ще ви упътя. — Прекоси стаята, на практика избутвайки Карол обратно през вратата. — Ще се върна веднага, скъпа — подвикна тя през рамо към Крис, която бе обърнала глава към тях. Лицето й приличаше на разкривена маска в розово и тъмнолилаво. Карол се бе опитала да се подготви за гледката, но тя все пак я потресе.
Шинийд затвори плътно вратата зад себе си и избута Карол по-надолу по коридора. Веднага щом се отдалечиха достатъчно, та гласовете им да не се чуват в стаята, тя се нахвърли върху Карол с глас, пресекващ от потискан гняв.
— Какво, по дяволите, правите тук? Надявах се да проявите достатъчно здрав разум и да не се мяркате насам. На какво си играете, да му се не види?
Карол отстъпи. Предишните й срещи с приятелката на Крис не я бяха подготвили за такава сцена.
— Исках да кажа, че съжалявам — заекна тя.
— Искали сте да кажете, че съжалявате? — ирландският акцент на Шинийд ставаше по-изявен с надигането на гнева й. — А не ви ли се струва, че е малко късно за тази работа? Партньорката ми едва не загина вместо вас, а вие чакате цели седмици и дори месеци, за да кажете, че съжалявате? На това му казват „след дъжд качулка“. Господи!
Карол почувства как гърлото й се стяга от напиращите сълзи. Но съзнаваше, че не бива да рухва. Очевидно сълзите нямаше да повлияят на Шинийд.
— Знам. Вярвайте ми, знам, че е така. Но не можах да събера сили.
Шинийд я прекъсна незабавно.