Той се разсмя — това изглежда наистина му бе доставило удоволствие. После каза:
— Леко запечен. Браво. Последната дори не се сети да попита. Стекът беше като подметка. Некадърна крава.
„Последната“. Бев примигна, за да пропъди сълзите, насочвайки вниманието си към печката, като се опита да прикрие реакцията си на последните плашещи думи. Припомни си едно стихотворение, което беше учила в училище, от което лъхаше същият убийствен мраз. Как беше? „Там, на стената, е последната ми херцогиня. Виж, също като жива.“9 Стихотворението я плашеше и тогава, но всяваше много по-голям ужас у нея сега.
Без да гледа, тя изсипа гъбите в тигана, смеси ги с лука, който бе станал прозрачен, и отвори място за стека. Сложи го в тигана и започна да брои наум. Когато стигна до сто и осемдесет, го обърна и отново започна да брои. Извади един картоф и го понатисна, за да провери — беше почти готов.
Стресна се от изтракването на чиния върху гранитния плот до нея. Обърна се рязко. Той стоеше от другата страна на плота, на разстояние от няколко фута, и буташе чинията към нея. В моментен пристъп на лудост й се прииска да сграбчи тигана и да се опита да го удари по главата, но здравият разум победи. Нямаше да го направи достатъчно бързо, а и той не беше достатъчно близо. Ако искаше да се прибере у дома, при Торин, трябваше да обмисля много внимателно действията си.
Затова взе чинията и се обърна отново към печката. Изключи котлоните, изцеди водата от картофите, доколкото можа, протягайки се с усилие към умивалника, после поднесе храната. Когато я остави на плота, отстъпи, свела очи, решена да не му дава никакъв повод за упреци. Опитваше се да не се мрази, задето се беше примирила толкова бързо. Казваше си, че това е само стратегия. Стратегия, благодарение на която можеше да оцелее.
Той отнесе чинията на бара и започна да яде. След като погълна две хапки от стека и зеленчуците, я изгледа мрачно.
— Справила си се със стека добре — изяде още едно парче месо и се намръщи. После разряза един картоф и лицето му се проясни. — Тъпа кучка — изръмжа той. — Възможно ли е да не умееш да вариш картофи? Твърди са като камък.
Взе един картоф, прицели се и я замери с него. Бев се опита да се отдръпне, но той я удари по рамото, учудващо болезнено, а после се плъзна по пода.
— Вдигни го, мързелива повлекано! — извика той. Тя се постара, но веригата не й позволяваше да стигне до картофа. — Можеш да стигнеш до него, ако легнеш на пода, тъпачко — допълни той и се зае отново със стека.
Джейкъб излезе от стаята, без да погледне назад. Озадачен, Тони се взираше в затворената врата. Джейкъб никога не бе излизал от стаята по време на срещите им, колкото и напрегнат да ставаше разговорът понякога. Какво ставаше? Дали консултантът не беше чул някакъв шум навън, на който Тони не бе обърнал внимание? Тони предпочиташе да се тревожи за това, отколкото да се върне в мислите си към своите проблеми.
После Джейкъб се върна. Носеше тънка книжка с твърди корици, в обложка в маслиненозелено и бежово. Подаде я на Тони. „Дървесни кръгове“ от Норман Маккейг.
— Не знам какво е отношението ти към поезията, но аз намирам, че тя ми помага, когато задавам въпроси за себе си и за собствения си път в живота. В тази стихосбирка има едно стихотворение, озаглавено „Истина за утеха“. Струва ми се, че то може да ти даде добра отправна точка.
— Искаш да се лекувам с поезия?
Тони не скри, че не можеше да повярва на ушите си. Джейкъб, този добросъвестен психолог, да му препоръчва да си помогне с поезия — това бе все едно Елинор Блесинг да препоръча лечение с кристали на болен от рак.
Джейкъб се усмихна и се настани отново на стола си.
— Няма лек за това, което ни мъчи, Тони. Но ми се струва, че бихме могли да намерим нещо по-добро, което да ни помага вместо средствата, които само притъпяват болката? Е, какво е положението в професионален план?
Това бе едно от нещата, заради които Тони обичаше да разговаря с Джейкъб. Не продължаваше да говори за едно и също, щом се убедеше, че пациентът е разбрал каква стъпка му препоръчва.
— Отново сключих договор за непълен работен ден с „Брадфийлд Мур“ — каза той. — Изглеждат доволни, че се върнах. А и работата ми харесва — описа в най-общи линии клиничната си практика, пояснявайки подхода си с примери от няколко интересни случая.
— А профайлърската работа?
— В Брадфийлдската полиция вече нямат нужда от мен. Твърдят, че това натоварвало бюджета им, но според мен причината е по-скоро невъзможността да се сработим с новия шеф на полицията. Между мен и Джеймс Блейк няма абсолютно нищо общо — преди Джейкъб да успее да се намеси, Тони вдигна пръст. — Но аз не обвинявам себе си за това. Такива неща просто се случват. Помагам от време на време на полицията в други градове, но бюджетът им действително е орязан, и това затруднява наемането на външни специалисти като мен. Възприемат ни като лукс, който не могат да си позволят. А пък нали и обучават свои така наречени експерти… — той изду бузи и изпухтя. — Тази работа ми липсва. Харесвам я и се справям добре с нея.
9
Цитат от стихотворение на Робърт Браунинг, в което лирическият герой, Алфонсо д’Есте, херцог на Ферара, признава, че е убил първата си жена в желанието си да я притежава само той. — Б.пр.