Елинор седеше в любимото си кресло, подвила крака под себе си. Плетката беше в скута й. Двамата гледаха „Шон от мъртвите“. Пола не беше убедена, че това е най-подходящият филм за момче, чиято майка е изчезнала, но вероятно Торин и Елинор го бяха избрали.
Когато тя влезе, Торин се изправи на мястото си. Типичното тийнейджърско безразличие бе изчезнало от лицето му, по него се бе изписало откровена, видима за всички тревога.
— Има ли някакви новини за майка ми?
— Съжалявам. Не нося никакви новини.
Когато забеляза как той се оклюма, на Пола й се прииска да имаше какво да му каже. Тя седна на страничната облегалка на дивана.
— Знам, че ще поискаш да ми се разкрещиш, задето те питам, но наистина ли си напълно убеден, че тя не е споменавала нищо за свои планове да се види с някого.
Той я изгледа ядосано.
— Нали ви казах. Не. А дори да е казала, а пък аз да не съм обърнал внимание, щеше да ми прати съобщение, за да ми напомни. Винаги прави така. Казва, че никога не обръщам внимание на това, което говори, затова се подсигурява — долната му устна затрепери и той отвърна очи, покривайки устата си с ръка. — Така или иначе, не е права. Обръщам внимание.
— Сигурна съм, че е така, Торин — каза Елинор. После натисна „пауза“ и спря филма.
— Е, и какво правите вие и колегите ви, за да я намерите? — попита Торин, прикривайки с войнственост страха си. Раменете му се присвиха под тънката риза, сякаш се опитваше да се предпази от нещо.
— Сведенията, които получих от теб тази сутрин, са били въведени в компютъра и разпространени в цялата страна. Утре ще се заемат с работа, която изисква голямо старание — издирването на нейни приятели, проверяването на движението по сметките й и кредитните й карти.
— Но защо трябваше да чакат толкова време? Защо не го вършат сега?
Гласът му се извиси до възмутен вик.
„Защото това не е приоритет. Защото предпочитат да гледат мач. Защото никой друг не е разтревожен така, както се тревожиш ти.“
— Защото тези неща се вършат по-лесно в обичайното работно време — каза Пола. Повдигнатите вежди на Елинор й подсказаха какво мисли тя за това неубедително оправдание. Притисната от чувство за вина, Пола продължи: — Ще ти кажа какво ще направя аз, ако искаш. Ще отида у вас още тази вечер и ще събера всичко, от което те ще имат нужда, за да започнат незабавно сутринта. Как ти звучи това?
Той задъвка някаква кожичка на единия си палец.
— Предполагам, че е добре.
— Къде държи тя разни неща от рода на банкови извлечения и паспорта си? Знаеш ли?
— Има нещо като килер между спалнята й и банята. Беше всъщност дрешник, но баща ми го обзаведе като кабинет. С вградено бюро и така нататък. Всичките ни документи са в най-долното чекмедже.
— Благодаря. Ще трябва да взема и някои твои дрехи, ако ще останеш при нас. Нали нямаш нищо против да вляза в стаята ти?
По лицето му се изписа съпротива, но той все пак кимна.
— Мисля, че няма проблем.
— Искаш ли да останеш у нас, Торин? Това зависи от теб. Може би имаш предвид приятел, при когото би предпочел да се пренесеш, или някоя друга приятелка на майка ти? Нали знаеш, можеш да ни кажеш какво искаш.
— Не ме искате тук, така ли?
На Пола й идеше да се разплаче.
— Можеш да останеш тук колкото пожелаеш. Стига това да е желанието ти.
— Тук ми е добре — той посочи с глава Елинор. — Тя не се суети постоянно около мен. Освен това, ако ви се пречкам постоянно, това ще ви кара да побързате, да намерите някакви отговори, за да мога да си отида у дома, нали?
— Съгласна съм — тя се опита да скрие колко я изненада неговата проницателност. — Ще ми дадеш ли ключовете си?
— Не бързай толкова — намеси се Елинор. — Не си яла, нали? Оставихме ти пица. Така че, преди да тръгнеш към дома на Бев и Торин, ще седнеш и ще вечеряш.
Пола дори не се опита да възрази. А и ако трябваше да бъде честна, когато отново излезе навън в този късен час, беше доволна, че е отделила време да се нахрани. Не само защото презареди батериите на тялото си, но и защото виждането с Торин й напомни за личната й ангажираност с предстоящата задача. Това беше нещо, на което се бе научила от Карол Джордан. Преди да започне да работи с нея, се беше вслушвала в колегите си, които казваха, че не бива да си позволява емоционален ангажимент по отношение на случаите, с които се занимава, защото това би я довело до психическо изтощение. Работата с Карол я накара да разбере, че ако човек действително го е грижа за това, което върши, има по-добри шансове да постигне търсената справедливост. Да, цената беше висока. Но защо иначе би се заела с тази работа, ако крайният резултат не я вълнуваше?