Стори й се странно да си отваря сама вратата на един дом, в който бе влизала като гостенка. Обикновено, когато претърсваше нечие жилище или разговаряше с някого на негова територия, както стана по-рано този ден с Тони, тя започваше задачата си, необременена от предварителни впечатления. А тук трябваше да отхвърли неприятното усещане, че ще се рови в живота на човек, когото познава и харесва. В интерес на Бев беше да не допусне придирчивостта да й попречи да претърси основно къщата в търсене на нещо, което би й било от полза.
Разбира се, къщата вероятно беше вече претърсена от полицая, комуто бяха предадени първоначалните й записки. Пола подозираше, че са причислили Бев като непринадлежаща към рискова група, което пък я поставяше най-долу в списъка на изчезнали лица по ниво на спешност. Процедурното определение — „няма основание да предполагаме наличие на опасност за лицето или за обществеността“ — даваше възможност на получилия съобщението служител да го пъхне най-долу в купчината, оставяйки го за някой колега от сутрешната смяна. На този етап можеше дори изобщо да не претърсят дома. Ако задачата бе възложена на Пола, тя би я класифицирала като предполагаща средно ниво на риск и не просто защото Бев й беше позната. Според наръчниците рискът се определяше по вероятността търсеното лице да се е озовало в опасна ситуация, а тя мислеше, че Бев влиза в тази категория. Жени като Бев не изчезваха по собствено желание. Тя се опитваше да не мисли за онзи дебело подчертан и изписан с главни букви принцип, който по нейните виждания трябваше да се има предвид още в самото начало на издирването на изчезнало лице — „при всякакви колебания обмислете възможността за убийство“.
Но като професионалист, в едно ъгълче на съзнанието си тя вече мислеше именно за това.
Записа в бележника си часа, в който започваше претърсването, и влезе. Първият етап беше отваряне на всички врати. Бившият й колега Кевин Матюс наричаше това „търсене под надслов Не отхвърляй очевидното!“. Всички помнеха вбесяващи случаи, в които изчезнали деца бяха намирани в трудно откриваеми кътчета на къщи и апартаменти, озовали се там понякога по собствена вина. Но по-често това бе дело на друг. Затова Пола обиколи къщата, проверявайки всяко помещение, всеки шкаф, всяка ниша и затворено пространство, в което би могла да се побере жена с размерите на Бев. Както и предполагаше, не откри нищо.
Надяваше се следващият етап на търсенето да се окаже по-продуктивен. Сега вече щеше да прерови къщата, оглеждайки се за каквото и да било, което би и дало вътрешен поглед върху живота на Бев. Записки, дневници, телефонни номера, снимки, компютри. Торин беше взел таблета си; беше й казал, че Бев никога не го ползвала, както и той не докосвал нейния лаптоп — не и сега, когато имали безжичен принтер, който можел да управлява от таблета. Тя вече бе забелязала лаптопа в миниатюрния кабинет, който Торин й бе описал, но не искаше да обърква работата на специалистите. Беше време да поиска една услуга.
Извади телефона си и провери колко е часа, преди да набере номера. Девет и половина не беше прекалено късен час да потърсиш една жена, която прекарваше свободното си време във виртуалния свят. За нейно учудване Стейси отговори едва след четвъртото позвъняване.
— Ало? Пола, какво става?
Ако Пола не я познаваше толкова добре, би си казала, че гласът й звучи развълнувано. Но това съвсем не беше в неин стил. Пола не беше виждала жената, която преди работеше като компютърен специалист в отдела за особено тежки престъпления, да губи хладнокръвието си дори в напрегнати ситуации. А Пола не мислеше, че обаждането й може да породи някакво напрежение.
— Какво ли не. Започнах днес работа на новото място, в участъка на Скенфрит Стрийт. А какво става с теб?