Тони беше установил, че по време на тези разговори номерът беше да отговаряш, без да се замисляш. Тревогите му обикновено се дължаха на това, че мислеше прекалено много. Една от причините за тези консултации беше желанието му да намери по-различен подход. Затова и отговори незабавно:
— Карол. Не оправдах очакванията й. И тя изчезна от живота ми. Не знам дори къде живее. Не знам какво прави, за да оцелява ден след ден. И ми липсва. Липсва ми постоянно.
— Какво те кара да мислиш, че не си оправдал очакванията й?
— От мен се очаква да разбирам какво става в главите на хора с психически отклонения. Но в този случай разсъждавах праволинейно. Като че ли бях забравил, че си имам работа с човек, чиято основна характеристика беше да издебва хората около себе си неподготвени. Не проучих както трябва възможностите. Половината ми ум беше зает с други неща, затова и не се задълбах достатъчно. И след това загинаха хора. Сред тях бяха и братът на Карол, и неговата приятелка — Тони сведе глава. Усещането за провал беше така живо, както когато всичко това се беше случило. — Ако бях по-взискателен към себе си, те можеха да бъдат предупредени. И може би щяха да са живи и до днес.
— Нали знаеш, че разсъждаваш като магьосник? Претендираш да имаш контрол над обстоятелства, които не би могъл да контролираш.
— Не започвай с това, Джейкъб. Не се опитвай да ме накараш да си простя. Знам, че не си свърших работата както трябва. Не си търся оправдания. Търся начин да загърбя последиците и да продължа напред.
Джейкъб взе писалката и записа някаква кратка бележка — само няколко думи.
— За да продължиш напред, ще трябва да приемеш истинското положение, а не да упорстваш в изграждането на митове. Не си ли съгласен?
— Аз не изграждам митове. Признавам, че съм се провалил.
Замисленото изражение на Джейкъб не се промени.
— Той е бил умен човек, този твой противник, нали?
— Да. Типичен случай на нарцистично личностно разстройство. Архиманипулатор.
— Следователно е бил човек, напълно способен да предвиди ходовете ти срещу него, каквито и да са били те?
Тони стисна здраво подлакътниците на креслото.
— Може би. Искаш да кажеш, че той е щял да намери начин да заобиколи всяка защита, която бих измислил?
— Той е имал предимство пред теб. Действал е в сенките, промъквал се е през пролуките. Невъзможно е да се предпазиш срещу такъв човек, ако той е достатъчно умен и целеустремен. Бил е твърдо решен да си отмъсти. Или поне така ми се струва на мен. А на теб?
Това беше подканване да промени гледната си точка. Тони искаше да се възползва от него, но дори това желание го накара да реагира недоверчиво.
— Мисля, че трябваше да го спра.
— А не мислиш ли, че поемаш отговорност за действията на друг човек?
— Знам, не аз съм убил Майкъл и Луси. Нямам пряка отговорност за станалото. Но не мога да избегна косвената отговорност. И Карол е убедена в това.
— А мислиш ли, че ако Карол не те държеше отговорен, ти би се измъчвал от също толкова силно чувство за вина? Не за първи път умират хора в процеса на следствие, в което участваш и ти. Седял съм тук, в същата стая, и съм те слушал да споделяш скръбта си по такива поводи. Но що се отнася до отговорността, си изразявал само желание да си постъпил по друг начин или да си се справил по-добре. Не е имало такова чувство за вина, стигащо до самобичуване.
Този път Тони не можа да отговори незабавно. След малко каза:
— Адлер12 би се позабавлявал добре с този случай, нали?
— А как мислиш, как би характеризирал той процеса? Какво би заключил, ако наблюдава при пациент такава промяна в системата на убеждения?
— Бих определил това като арогантност. Навремето, когато бях тийнейджър, имах една приятелка. Тя беше много мила с мен, но смяташе, че се налага да закоравея. Често ми казваше: „Ти си като човек с прекалено голям нос, който постоянно си мисли, че всички говорят за него. Е, не е така, и колкото по-скоро станеш по-дебелокож, толкова по-щастлив ще бъдеш.“
— Е, как мислиш, права ли е била?
Тони се позасмя натъжено.
— Струва ми се, че така и не успях да науча този урок. Винаги съм смятал, че именно затова имам такава изключителна способност за съпреживяване.
Джейкъб кимна — толкова леко, че Тони се запита дали не му се бе сторило.
— Все още не си отговорил на въпроса ми. Ако Карол не беше на мнение, че ти носиш отговорност за станалото, мислиш ли, че щеше да страдаш от толкова силно чувство на вина?
12
Алфред Адлер, (1870–1937), австрийски лекар и физиотерапевт от еврейски произход, основател на индивидуалната психология. В сътрудничество със Зигмунд Фройд Адлер е един от основателите на психоаналитичното движение, впоследствие скъсва с психоанализата и формира независима школа по психотерапия и личностна теория. — Б.пр.